Posted on

„Художник“

ХУДОЖНИК

Има блокче и боички

Пламенчо и вече

може да рисува всичко –

даже Баба Меца!

Но защо се изкривява

пъстрата рисунка?

Вместо Меца – коте става,

с лилава муцунка!

То със страшните си зъби –

черни и големи,

сладко си похапва… гъби,

целите – зелени!

Край червената рекичка

синя жаба кряка,

че я жилнала пчеличка –

само с десет крака!

Плува гордо из небето

морава акула.

Облачета-рибки светят

като златни нули.

Ритат раци-пъстрокрили

топка на… Луната,

а на полюса камили

весело подскачат!

Там оранжево-червени

греят ледовете

и от край до край – зелено

плиска се морето!

В него кораб като шапка

е надул платната:

пълен с тайни и загадки,

търси пътя кратък

към страна вълшебна дето –

„Всичко е възможно!”

Пламен бърка цветовете,

но не се тревожи –

има време, ще научи

и дъгата даже!

Топва четката наслуки

и по листа маже.

И какви ли не зверунки

„геният” рисува:

змейо-таралеж-маймунки

и магаре-пудел!

Две кокошчици-лисици,

мишки – цяло ято!

Тропат буйна ръченица

зайчета крилати!

Гласовит жираф с гъдулка

цвили и мяука!

Слон с калпаче и цървулки…

Всичко има тука!

Стана тя, каквата стана!

Ужас! Пълна каша!

Гледа, чуди се – засрамен,

стрестнат и уплашен:

как сега ще се оправи

този свят объркан?

Грешки – хиляди, едва ли

с гума ще изтърка!

Сам портрет си нарисува –

в огледало гледа:

горд, усмихнат, развълнуван,

с боксова победа –

Шампион е! Обещава

вред да се прослави;

Правдата да защитава,

все Добро да прави!

Ала днес оплеска Пламен –

до таван стените…

Ех, какъв Художник! Само

изхаби боите!

гр. София, 1991г.

Please enter facebook post url.

На стихотворението е присъдена Втора награда от Националния литературен конкурс „СТОЯН ДРИНОВ”, организиран от Съюза на Българските Писатели  – гр. Панагюрище, 2003г. Отпечатано е в Юбилейния сборник: Национален Конкурс „СТОЯН ДРИНОВ” – литературни произведения, Издателство – ИК „ОБОРИЩЕ” ООД, гр. Панагюрище, 2003г.

Подготвено е за печат като едноименна книга, с илюстрации от Сълзица Борисова.

 

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Коледно чудо“

КОЛЕДНО ЧУДО

Трепкат сребърни крилца

в тъмното небе сега:

с нежни снежни пеперуди

Господ праща светло чудо:

да зарадва пак децата

от градчетата, селцата –

утре с бързите шейнички

да се попързалят всички!

гр. София, 2006г.

Please enter facebook post url.

 

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца

САМИЧКА

През прозореца самичка

тъжно гледа Иваничка

как децата вън играят,

тичат, скачат и не знаят,

че във гърлото сега

сто иглички я бодат…

Ех, защо ли вчера лед,

близа вместо сладолед?

гр. София, 1990г.

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Обещание“

ОБЕЩАНИЕ

Мечо Плюш ме цапна с лапа,

че медеца сам излапах.

Хайде, Мечо, не плачи

и сърдито не ръмжи!

Утре заран на пазара,

от добрата баба Зара

ще ти купя цяла пита –

да си хапнеш до насита!

гр. София, 1990г.

Please enter facebook post url.

Posted on

Из „Път от Светлина в Безкрая“ -апотеоз на Любовта-Сътворение

Вечерница

Вечернице, откакто нощем светиш –

среброкована, дивна обица,

към тебе се обръщат все поетите

за думите да гребнат Светлина.

И аз – рискувайки да стана смешна

в жестокото ни бездуховно Време,

посичам с ярост земните си грешки

и блясък от зеницата ти вземам:

при моя мил да ида бяла в Рая,

от Живата вода понесла в шепи…

с надеждата – в сълзи да засияем,

възкръснали за тих, любовен шепот.

2011г.

Posted on

Из „Път от Светлина в Безкрая“

ТИ И АЗ

 

За мен, Любими, Ти си Тайната –

Вселената, която ме обгръща:

неопознатата Безкрайност –

от нея няма връщане!

А Аз съм просто – Светлината:

неуморима, блеснала в Пространството –

да те откривам в необятното,

безвременно и вечно странстване!

„Път от Светлина в Безкрая“

изд. 2016г.

Please enter facebook post url.

 

Posted on

„Чешити“ – хумористични разкази и стихове

СОМЪТ

– Олеле, Соне – Мимето й болно! Тръгвайте насам веднага! Ни знам, кво да я правя – повръща, кашли – уджас ти казвам! Пък работа имам – и по ушите накачена! Не мога да съ разправям с болести сега! Айде – идвайте! Боже, гореща е, пък термометър нямам! Пуста й температура – как да я измеря, а? На – пак изкашли! Ох, майчице! Тръгвайте!

Соня не успя да прекъсне картечния огън на свекърва си – остана с писукащата слушалка в ръка, недоумяваща: как здравото й вчера момиченце, днес е толкова болно? Не се разбра какви оплаквания има детето… Нищо не стана ясно. Елате! Ами така ли се прескачат като вада сто и кусур километра до селото? Неделя е, нито рейсове има в девет часа сутринта, нито влакове… На всичко отгоре, Киро пак е „мръднал по рекъта за рибка” – колата я няма вън! Опасен човек! Не му ли стигнаха неприятностите с откраднатата риба преди седмица, ами се е изнизал по тъмно? Нали спяха в различни стаи, пък и тя стоеше до късно да пише своите си „поезии”, призори лягайки за малко, не го бе усетила… Кой знае къде се е забил – как да го намери сега?

Младата жена разтревожена набра номера на пощата, даде заявка за разговор със селото, ядоса се на скапаните връзки и нервно натъпка в дежурната пътна чанта детски дрешки и голям скицник за рисуване.

Снощи се върнаха от селото, снощи! Киро ги бе завел там преди седмица – Мимчето да е на чист въздух, да потича из двора на воля… И най-важното: нали е толкова злоядо, дано прояде! Щото на село всичко има, хем прясно, екологично чисто… Остави ги доцентът и се изстреля моментално обратно – ден да не изтърве от риболовния сезон, да не говорим, че течаха финалните двубои във футболното първенство!

Е, добре – постояха една седмица. Соня се хвърли да копае, плеви, полива; помогна да се направят промишлени количества компоти и консерви, да се прибере от огромния двор щедро наспорения берекет. Изчисти и подреди къщата – от горните стаи до мазето. Рина на овцете и свинете, обира яйцата от полозите… Занимава се с малката, води я на разходка из селото – дано се умори и огладнее, дано прояде! Свекърва й за внучката, дето нейното име носи, душа даваше – през ден от домашно пиле супа правеше, и картофи пържи, и кексове разни завъртя и колкото пъти се връщаше от градината, все по нещо й подаваше да си хапне – домати и чушки, плодове… Но госпожицата – нежна и грацилна , като майка си, поглеждаше яденето, свиваше устенца и тихо, много плахо заявяше, че още не е гладна. Бабата се плесваше по хълбуците и започваше да нарежда, като оплаквачка – откъде се е взело това дете такова, от какво живее – не се разбира, Божке ле!

Наистина часовете за хранене бяха най-мъчителните.Такова злоядо дете-философ, пази Боже! Ядеше с часове, дъвчеше бавно и мъчително, с отвращение – все едно жаби и гущери имаше в устата си. Винаги намираше причина да не иска да яде и вечно измисляше оправдания –привидно приемливи, като това например, че храната трябва да се сдъвче хубаво, защото в корема си тя нямала зъби! На Соня, след подобни обяснения й идеше да скочи и избяга, където й видят очите, защото й притреперваше под лъжичката и изстиваха ръцете от нерви. Но, за щастие, винаги тъкмо тогава си припомняше разказите на своята майка за собствените си „подвизи” и обещанието – да яде „в неделя”!

Все пак, тук – на село, детето се чувстваше добре: играеше си, забавляваше се. Имаше си и приятелка – Стойка, две години по-голямо съседско момиченце, от бебе хвърлено на отглеждане при куцата си баба Митка, най-близката комшийка отсреща през улицата. То по цял ден се въртеше из двора и къщата, следваше по петите Мимето и правеше всичко, което малката гражданка поискаше. Беше леко глуповато и грозновато, но сърдечно и кротко дете. Соня приемаше тази дружба най-вече, за да не е самотно Мимето, а и бе забелязала, че когато седнат заедно да ядат, на щерка й всичко й се услаждаше. Затова правеха-струваха, Стойка поне за закуска и обяд  да е на масата, че и тяхното хлапе нещо да хапне.

Но в деня, преди да си тръгнат, Стойка бе заминала на гости у леля си в другия край на селото и Мимето не искаше да си отвори устата и това е! Изправила я срещу слънцето, до стената на къщата, като на разстрел, баба й Минка, след като два часа се бе опитвала да я накара да изяде огромна паница с надробена пилешка супа, най-сетне не издържа и побесняла от безсилие, трясна купата в стената. Мимето изрева уплашено, бабата се свлече на плочника и си заскуба косите в истеричен пристъп. Соня едва не се преби да тича от другия край на двора, за да види какво се е случило. За беля и комшийките надникнаха през оградата – какво става, та детето тъй жално плаче?

Киро изпусна за малко тая сцена. Дойде да ги прибере уж и двете, ала майка му като се завайка и затръшка – детето да останело при нея, че й било тежко, дето тъй сторила в яда си…И той се съгласи, както винаги впрочем – щом тя поискаше нещо, нямаше начин да не стане на нейната. Сега пък Соня трябваше да успокоява и увещава Мимето, че ще остане само още малко, че мама ще я прибере след няколко дена; да бъде послушна, да не ядосва баба си и да яде, по малко, ама да си хапва, за да е здрава и весела. Обеща й да донесе още един голям скицник, защото този, от преди седмица, бе вече наполовина напълнен с опити за портрети на всички домашни животни, включително и на баба Минка. Детето рисуваше с удоволствие и не можеше да се нарадва на кутията с флумастери – абсолютен лукс сред моливчетата и пастелите, с които бе пълно нощното шкафче.

Доц. Кирил Петров дори не си направи труда да вкара колата в двора, ами като си похапна юнашки за трима, натъпка с пъшкане и суетня багажника до горе, завърза го с усукан на три ката сезал – да не изпадат по пътя щайгите със зарзавати и консерви; натъркаля до задните седалки едри дини, които вторият му баща бе купил от ТКЗС-то; извини се пред майка си, че бързал, щото  – „нъл” е в кандидат-студентска сесия, много бил „натварен”… Соня повдигна високо вежди, учудена от явната лъжа – сесията беше свършила преди десетина дни! Но, майка му нямаше как да знае това, а и нали не взеха детето, нищо друго не я интересуваше – да си ходят и да си гледат работата младите… Е, снахата можеше да остане още, ама „нъл” в града се грижеше за двамата й сина близнаци, нека си отива – тя сега й в отпуска цяло лято, те даскалиците имат големи отпуски, пак ще дойде подир някой ден.

Соня много се разстрои, но закачи на лицето си една усмивка – да не се разтъжи отново малката й петгодишна дъщеричка, нацелува я и после, скривайки сълзите си се мушна в задушната кола, в която пухтейки, вече се бе наместил зад кормилото благоверният й съпруг.

Потеглиха. Мимето остана хванато за полата на баба си, хлипайки беззвучно.

Вкъщи завариха такъв ардауш, такава мръсотия, особено в кухнята – дори по тавана имаше люспи от риба, че на Соня й призля. Да не говорим за всевъзможните „подаръци”, които навярно тълпи от непознати бяха надонесли, купувайки Кировото благоразположение – да помогне на тяхното детенце или приятелче за успешния щурм на Университета. Важното е наесен, въпросният кандидат да е вече студент, няма значение в кой факултет, нито пък специалността е важна! Вътре да е! Да учи, да се не излага фамилията без вишист!

Навсякъде – на масата и по шкафовете, дори на земята, стояха натрупани пакети и пакетчета, чували и чувалчета с продукти – все „от сърце” дадени, а в хола – цяла кръчма: всякакви видове коняци, уиски и ликьори, дамаждани с вино и лъскави корекомски опаковки с кафе!

Бяс я стисваше за гърлото при тия гледки. Идеше й да изхвърли всичко в казана за боклук, но, съзнавайки, че това няма да реши проблема, просто отново и кротко предупреждаваше доцента да престане да взема рушвети за „услугите си”, които той благовидно наричаше „добронамереност”! Свят й се завиваше, като го видеше как приема „подаръците” – ухилен, ситно-ситно да премигва изпотен от зор – хем да не изглежда алчен, хем да не се мине нещо! Отвратително! За седмица поне се беше оттървала от ролята на ням свидетел на подобни сцени, но от унижението да се чувства омърсена – не успя.

Сили, да се разправя отново по този дежурен от години въпрос, Соня нямаше. Зае се да чисти и подрежда с такъв гняв в душата, че ако да би било възможно, този гняв да се превърнеше в огън, щеше да изпепели всичко наоколо.

Телефонът иззвъня и рязко сепна мислите й. След пет-шест минутно викане, пукане и гръмогласно подканяне, телефонистката най-сетне я свърза. Гласът на баба Минка, с една октава по-сълзлив, се заби в ухото й, но преди да се извиси в кресчендо, Соня натъртено и колкото може по-спокойно попита – какво й е на Мимето? Повръщала, боляло я коремчето, много плакала и вдигнала температура. Дядо й си дошъл от полето и сега я занимавал с приказки, та била по-спокойничка, ама да са си дойдели, че много се страхувала, да не й стане лошо през нощта…

Като я успокои, че ще пристигнат до няколко часа, младата жена остави телефонната слушалка и се замисли. Да, трябваше да открие Киро на всяка цена. Да идат да си вземат детето и да се свърши това мъчение и за двете им. Да го намери, ама къде? Единственият, който можеше да  назнайва посоката бе Бай Пано – Свекървата.

Надникна през прозореца на хола – къщите им бяха съседни, делеше ги триметрово разстояние до оградата. Какъв късмет! Бай Пано с гюдерия в ръка тъкмо е канеше да къпе „Немеца”, както иронично наричаше своя „Вартбург”. В движенията му личеше явно нежелание. И сякаш се ослушваше с надежда нещо да стане,някой да го повика и отърве от досадното задължение.

-Бай Пано, Бай Пано – извика с нежния си гласец Соня, – да знаеш Кирчо къде е отишъл днес? Трябва спешно да го открия – майка ни вика на село.

Свекървата почти подскочи от радост – винаги му беше приятно да говори с младата, хем – хубава, хем – умна женичка на доц. Петров. Не, не знае къде е запрашил Кирата, ама ще го намерят – Бай ти Пано познава всички местенца, на които ходят двамата с доцента. Не е отишъл на океана я, все ще го намерят и то – бърже.

И като хвърли гюдерията в багажника, трескаво скочи в колата и успя да я изкара на улицата без да я ожули във вратата. Дори не затвори гаража – неговата спасителна бърлога остана на всенароден показ – разхвърляна и тъмна.

На тротоара, в пъстра басмяна рокля, със забрадчица от същия плат на главата, вече го чакаше Соничка. Обута със сандали, тя притропваше нетърпеливо и се мъчеше да си закопчее часовника.

Наближаваше  девет и половина сутринта, а слънцето прижуряше и явно бе решило днес да опече всичко живо. Соня се настани отпред до Свекървата. Той даде мръсна газ и излетя под носа на Стефа – жена си, която с учудено и обидено изражение се мярна до външната врата на къщата им, без дори да успее да извика обичайното: ”Къде хукна, бе?”

След десетина минути излязоха на пътя за Килифарево.

Напичаше яко. Колата вонеше на машинно масло и мърша, на гумени ботуши и чесън, на изгорели газове… Подът й се тресеше и дрънкаше тъй, като че ли всеки момент щеше да се разлети на части. Соня си мислеше за детето и за неудобството да обикаля с Бай Пано реките, за да намери своя, не благоволил да  й се обади – къде отива днес, съпруг. Чудеше се, накъде да гледа, за да не даде на Бай Пано повод за разговор – не й беше до неговите философии и упреци към Киро, впрочем – основателни!

През прозорците гледката бе размазано-импресионистична: толкова мръсни бяха стъклата! Соня не смееше да помръдне, за да не си оплеска роклята от лепнещата седалка.

Бай Пано не издържа и пръв наруши мълчанието. Започна да разправя надълго и на широко, вече подробно разказаната неведнъж история с откраднатата риба. Соня кимаше с глава, промълвяваше от време на време по едно – „да, да”, но за какво се отнасяше това „да” – нямаше представа. Вярно, че не бе учтиво, но мелницата на Бай Пановото красноречие беше пусната на максимум – нямаше спиране! Главата й се наду от гръмогласния му разказ – той се стараеше да заглуши ревналия „Немец” и най-вече, оглушителното тактуване на багажника при всяка бабуна върху изронения асфалт.

Най-сетне кривнаха по коларския път и дълъг, задушлив шлейф от прахоляци се заточи след тях към реката. Соня стискаше дръжката на вратата: напрегната, потна, измъчена – най-вече от безспирните тиради на Свекървата.

Когато стигнаха до водата, той слезе, поогледа тук и там, надникна из шубраците по брега, изпсува високо и натъртено оная „шантавата” върба, дето му беше „откраднала” блесничката. Киро не се виждаше никъде.

-Соне, викам  – да минем през реката. Оттатък има друг път за къмто едно завойче, дето Кирата си го е заплюл, щото бъка от кефал, шъ знаиш! И бързо се шмугна обратно в горещото возило.

-Бай Пано, няма следи от кола – как ще е там? – контрира го наблюдателната Соня.

Свекървата не беше забелязал очевидната подробност. Изхъка нещо за оправдание, почеса се зад ухото, захапа омачкана цигара, запали я и в колата стана още по-душно и „импресионистично”.

Все пак, когато той си намислеше нещо, минаваше на директно изпълнение. „Вартбургът” сърдито изръмжа, подскочи и с няколко тласъка, прилични на троен скок се бухна в средата на реката. В камък ли се удари, или нещо друго стана, но заседна и не можа да се помръдне ни напред, ни – назад. От някъде, изпод седалките забълбука вода. Усещането напомняше разказите за потъващия „Титаник”. Водата се покачваше. Соня повдигна изящните си крачета по нависоко, но като усети преглъщащия поглед на стария мераклия, смъкна ги долу с леко, гузно изражение на лицето. Ей сега вече, стана тя, каквато стана! В колата плуваха дребни рибета, като в аквариум. Бяха сами с Бай Пано сред къра. Слънцето тиранично печеше, а наоколо – жив човек не се мярваше. На всичкото отгоре, Пано тъй яростно взе да псува злощастната бръкма, съвсем изумил, че трябва да се представя като кавалер с обноски пред дамата. Соня за пръв път чуваше толкова мръсни и с такъв злостен тон изречени ругатни, че цялата се зачерви. Нито можеше да излезе навън, нито искаше да слуша тези гадни приказки, а и нямаше глас да надвика Бай Пано и да го спре.

Като си пое дълбоко въздух, издебвайки секунда затишие, тя рязко и категорично каза: ”Стига!” и сама се изненада, че канонадата на Бай Пановата словесна артилерия спря.

Той виновно млъкна, помръдна наляво-надясно мустак, вдигна ръце от волана, като да се предаваше и се сниши на седалката:

-Стефа шъ мъ убий, шъ видиш! Тоя път е сигурно! Мама му стара и кола – на серкме прилича! И тъй риба не бях ловил! – подсмръкна, изсекна се шумно през отворения прозорец и продължи изненадан, с учудено, почти детинско изражение: – На параход мязаме, бе Сонче! Погледни да видиш!

– Само дето няма на кого да подадем сигнал „SOS”, Бай Пано! – тъжно поклати глава Соня. – Сами сме!

Той я погледна. Сами са, я! Сами са, ама – хмм ! Не е тя коя да е, ами е на Кирата булка! Де да беше друга някоя, Бай Пано нямаше да седи като пън – все щеше да си направи устата, пък – квото падне! Ама Соня е специална! Толкова „специална”, че Бай Пано дори не опитваше да разбере колко и какво е това – „специалното” у нея. За него тая „специалност” значеше: „Внимание – Кирова собственост!” И – край! Край! Там Бай Пано не пипа, не поглежда даже! А бе, просто Соня си е Соня и туй то! Кирова е тя, ама де го Киро? Пусто да остане пустилото на реката! Кога не ти трябват – хора, цяла манифестация: я някой градинар отива да си навиди бахчата, я цигани шляпат на тъй и на инак – риба да търсят, колкото за беля… Минават по пътя, макар и рядко, понякога трактори с ремаркета, натоварени със сено… Сега – никой, мамка му … Кой да им помогне?

-Соне, май Кирата нас ще дойде да търси! Нъл разбираш – трябва да го избутаме тоя пусти „Немец”. Кво шъ кажеш ти да подпреш малко, а аз да припаля, белким мръдне и го издърпаме на брега, а?

Соня изумена го стрелна с укорителен поглед.

-Ти как ме виждаш, Бай Пано, аз да не съм булдозер? С двете операции – идеална тяга съм! По-добре ми покажи къде да включвам, а ти бутай!

След малко, обитателите на Килифаревската река станаха свидетели на изумителна гледка: зад волана, нищо неразбиращата Соня, старателно се вживяваше в ролята на шофьорка, а автомонтьорът Бай Пано, с героични усилия, пъшкания, псувни и гръмогласни съвети, по-скоро прилични на картечни откоси, се напъваше да отмести хлътналата между камъните кола. Безуспешно, разбира се!

Соня натискаше амбриажа, въртеше кормилото насам-натам, колата хъркаше задавено, като умиращ хипопотам, но… не помръдваше. „Немецът” беше капитулирал! Май си беше избрал удобно местенце да доръждяса и се скапе, неволно превръщайки се в оригинална арт-инсталация с пост-модернистичен ефект и функции, както би казал Киро, ако можеше да го види сред акваторията на реката.

Наближаваше 12 часа. Горещината – неописуема, с тенденции към покачване. Отчаянието – също!

Точно тогава, бучене на тежка машина – далечно и приглушено, наруши унинието. Соня скочи от колата, прецапа решително рекичката и излезе на пепелния коларски път. Някъде далече, все по отчетливо се дочуваше бумтенето на трактор. Тя се огледа и го видя – чак на завоя към манастира. Изпуснеше ли го, тук щяха да замръкнат и отиде, та се не видя!

Младата жена подхвана пъстрите поли на тънката си измокрена рокля и хукна да го пресрещне. Тичаше, тичаше и тичаше, сякаш цяла вечност! За викане, не викаше – нямаше да я чуе трактористът. Свали забрадката и я размаха над главата си.

Сигурно пъстротата й, като огромна пеперуда, мярнала се между люцерните най-сетне привлече вниманието му. Тракторът намали скоростта и спря. Тая, изневиделица изскочила на пътя млада и хубава жена – по това никое време, в джендема, под прежурещите лъчи на юлското слънце, обърка и сепна тракториста. Гледаше я как приближава – почти прозрачна, с мокра рокля, някак нереална – дългокоса, бяла, бяла… Градска жена, сред полето! Сама! Чудна работа! Я, да видим!

-Моля Ви, помогнете! Затънахме в реката – колата затъна. Ей там – по-надолу. Не е далече – сторете добро!

Вратата се отвори.

-Хайде, качвай се! – една омаслена и здрава ръка се подаде от кабината. Соня я улови и като перце кацна на седалката в ръмжащия трактор. Едва сега видя лицето на човека – с цвят на препечен хляб, синеок и усмихнат.

Когато трактористът слезе почти до брега, Бай Пано – мокър, с навити крачоли, пъхнал се в „авгиевите обори” на своя, никога неподреден багажник, търсеше въже за теглене. И – естествено, не го намираше! А то се синееше върху багажника, омотано около две шпертплатови плоскости, които вече седмица Бай Пано разнасяше из реки и язовири.

-Я, Бай Пано, какво си го закъсал пак? Чуди се ти, чуди се! Не ме ли позна? – и трактористът лъсна сияйна редица бели зъби, като на холивудска звезда.

Свекървата се втренчи в него, ама нали му се падаше срещу слънцето, не го позна.

-Хубава работа, Свекърва, късопаметен ли си станал, а? „Шушу-мушу, ой винце червено, в манастирска изба изстудено!” – заприпява Синеокият, като щракаше с пръсти в такт. Айде бе, да те вземат мътните дано, спомни си: зимата, кога ядохме щуката при дядо игумен в Килифаревския с онова, доцентчето, майсторчето! Върза ли вече? Пано, Пано, що си сам, де го Кирата? – и като метна белтък към Соня, смигна многозначително:

– Браво бе, дядка, къде ги намираш таквиз засукани булки? Прилича на онази, тогава…

-Млък! – Бай Пано изкрещя настръхнал. – Ти ли си бе, Панайоте? Как да не те помня, ами слънцето ми слепи очите, че ми се видиш черен. Пък ми е черно, де – гледай чудо – затънах!

-Ти за риба ли си дошъл или на каскадьор се правиш пред мацката, а? Знам си те аз, знам те!

-Шшшъъъът! Тихо! Нищо не знаеш ти – Кирата съм тръгнал да диря, та рекох надолу към вирчето да проверя, а то – виж кво стана! – и като посочи с очи Соня, която се мъчеше да слезе от високата кабина, тайнствено додаде:

– Това булче там е Кировото, на доцента, имай го изнапредвид!!!

Синеокият въздъхна, цъкна плюнка в реката, изтича до бумтящия трактор и галантно подаде ръка на дамата. Тя прехвръкна край него – лека, бяла, ухаеща на сладка, забранена тайна.

-Хубав „Титаник” сте си спретнали, другарке! Спокойно, ще ви измъкна! Кирата, доцентът де, ще трябва да почерпи!

Веждите на Соня се извиха като лястовичи крила: в цялото поле един човек случайно срещнаха и той – сред Кировите софра-другари се оказа!

След пет минути, завързан с въжето за теглича на трактора, „Немецът” изплува от реката – охладен и поизмит, и оцеждайки се в пепелта, направи тънки ручейчета  под себе си. След „Вартбурга”, закрепил шпертплатовите плоскости на главата си, Бай Пано бавно излезе до над коленете мокър, повлякал жабурняци и водорасли.

Благодариха на Синеокия и тръгнаха обратно към града: явно Свекървата си беше забравил в бързината „компаса” на шестото чувство, та не можа да улучи посоката на Кировото бягство.

-Ами сега, накъде да ходим, а Соня? Не е бил тук Кирата, тюх да му се не види, на Янтра е отишъл той! На Янтра! Къде го търся аз на Килифаревската – нъл тук още ни съ смеят рибите заради оная чума – циганката! Не може го преживя лесно тоя позор, Кирето, не е за преживяване таквоз нещо! Ама и аз съм една лукова глава!

-Давай към къщи, Бай Пано, късно е вече – където и да е отишъл, ще трябва да се прибере скоро!

Пристигнаха и още неуспели да се разтоварят от „Немеца”, ей ти го „Московецът” с дрънчене се паркира отпред. Бавно, като на забавен каданс от колата слезе доцент Петров – в обичайните си бежови панталонки и карирана риза, омазана синя шапка и избелели гуменки… Но, о, ужас – целият беше… в кръв!

Соня извика изненадано, но в първия момент не можа да се помръдне. Бай Пано също стоеше вцепенен от гледката, даже благоверната му Стефа, приготвила се с метлата да го перне през лицето, се загледа и се отказа – да не би да пропусне нещо от извънредната ситуация.

Соня се спусна към съпруга си уплашена, но той я възпря с ръка и усмихнат дяволито подмигна,  демек:  „Глей ти сега, на Бай Пано какво ще му се случи!”

-А бе Кире, от битка ли идеш? Кво стана, бе приятел?- завайка се Свекървата.

Киро, отдолу до горе оплескан в кръв, но усмихнат и щастлив, с победоносно изражение на лицето, развърза „ключа” на багажника си – едно по-дебело въженце от Бай Пановия сезал и с видимо удоволствие, въпреки усилието, което му струваше, извади от там огромен… сом! Поне имаше метър и половина и явно много тежеше, защото ръката на доцента бързо омаля и той нежно положи на горещата бетонна плоча дългото бяло тяло на рибата. Първи се окопити Свекървата и изригна мощен взрив от попържни, но с възторжен тон, нещо като славослов за голямото опулено рибище. Бързо около тях започнаха да се събират хора. Всеки гледаше, ахкаше, чудеше се и се дивеше на Кировия майсторлък! А той разказваше ли, разказваше, как днес, като отишъл още по тъмно на завоя на Росица, похвърлял, похвърлял за кефал и като не клъвнало нищо, решил да тръгне нагоре по реката. И на километър от мястото, дето оставил колата на бърза ръка му чукнали доста хубавки кефалчета, ама после там станало чудото.

С корда „Златна костенурка” № 5 хвърлял и изведнъж от подмолите на широкия бързей нещо много голямо се закачило. Следвала борба невероятна. Чудовището щяло да го завлече в дълбокото. Как са се премятали двамата докато го извлече на брега, само Киро си знаел! Вир вода станал и душата му излязла. Едвам не си строшил спининга! Измъкнал рибището сигурно след час време битка, че голям е този красавец – поне 15 кила има! Ами сега, как да го занесе? Да го остави и да иде за колата  – в никой случай! И Кирата поглежда, съзаклятнически към Бай Пано – нъл се сещаш кво стана на Килифаревския вир!? И му проблясква идеята: сваля си колана от панталонките, промушва го през хрилете на сома и го мята на гръб. А кръвта тече, опашката го пляска яростно по голите прегъвки и прастците; препъва се Кирата по камънаците, но героически носи всичкото си снаряжение: на гърба – сома, на едната ръка – нахлузена раницата, на другата – живарника с кефала – и той бая пълен, поне с пет кила риба, а в устата – стиснал спининга. Този един километър му се видял като маратонското разстояние!

Кирата разказваше, показваше, а на Соня душата се стягаше все повече и повече – дори не можеше да стигне до него и да му каже, че трябва веднага да тръгват за село. Той изживяваше своя звезден миг…

Дотърча братовчед му Кольо от съседната къща и предложи да направят снимки със сома. И ето, след малко се заредиха пози: Киро със сома на ръце, да се вижда колко е дълъг. Киро, леко приклекнал – щото сомът много тежи, после –  Киро наобиколен от любопитните съседи и минувачи. Всички говореха един през друг за голямото рибище, пипаха го, подръпваха му опашката, цъкаха с езици, чудеха се на Кировата съобразителност и завиждаха на късмета му.

Кольо предложи Соня да напише статия за сп. „Лов и риболов”, но да не я подписва, да не кажел някой, че е заинтересовано лице! Когато най-сетне Киро, прегракнал и целият в спечена кръв, но усмихнат внесе рибата в къщата. Докато я слагаше на мивката, Соня успя да му каже, че трябва да тръгват обратно за село при Мимето.

Усмивката на Кирата замръзна, увисна и се изсухли някъде, сякаш я глътна. Брат му трябваше да поеме щафетата със заколението и чистенето на „звяра”. Тошко, разтреперан, заеквайки, изпя своята отдавна позната ария на дежурния чистач на риба, но този път звучеше отчаяно. Как щеше да се справи сам?

-Стига бе, брат, стегни се малко, аз я улових и сам я измъкнах от рекъта, докато си чел вестник крак въз крак… Сега пък ти й удари ножа, тъй ам чи, туй е чест! И да я разфасоваш на хубави пържолки. Пък като се върнем утре ще направим един казан супа от главата – като на теле е голяма и ще раздадем на…

И започна да изрежда на кого щял да даде рибена супичка и пържен сом.

Ама най-напред ще си извикам аз апапите, онези моите, от катедрата – де са виждали те такова чудовище! Леле, цар съм! Цар съм, Сонче – да знаеш! Пък ти си царица…

-Хайде, хайде – отивай да се къпеш, царю, че трябва да тръгваме. Пък аз ще позабърша каляската, – усмихна се Соня и като натика мъжа си в банята, грабна кофа и парцали и отиде да приведе возилото в що-годе прилично-поносим вид. Не можеше в тази касапница да вози детето си, нали!

Докато бършеше спечената кръв от седалките, откъм кухнята се чу пронизителният вик на девера й. Соня презглава се втурна да види защо този 100 килограмов мъж врещи като приклещена коза…

И какво завари: на пода в кухнята, коленичил, изпотен, рошав, окървавен, бесен и разплакан, Тошко се мъчеше да вдигне сома – клан- недоклан. Явно, Директорът бе пропуснал да си спомни, че при рибите водещо начало имаше гръбначният, а не главният мозък! Рибата и полумъртва се съпротивляваше и за голям яд на Соня, освен оплесканата кола щеше да има честта да чисти отново, докараната до блясък през изминалата нощ кухня.

Когато Кирата, изкъпан, преоблечен и готов за път излезе да запали колата, слънцето вече падаше ниско и огънят му намаляваше. Соня чакаше с чантата на тротоара, а до нея Бай Пано Свекървата, загледан в локвичката кръв, останала от сома тихо мърмореше:

-Глей ти – къде го търсихме, пък той къде бил! Такова рибочище да хване! А бе, ученото си е учено – с колана си да го донесе! Цъцъцъ! Кирата си е Кира, дано не му викат от днес Сомът, че май много ще му станат прякорите – и я погледна дяволито.

– Шъ съ спукат да му завиждат всички, шъ знайш – и аз не правя изключение! Ма като си хапна от твойта рибена чорбичка и от сомската пържолка, ще ми мине, Сонче, сигурен съм!

Вечерта, в селото, влетяла в стаята при Мимето, Соня погледна най-напред ръчичките й: ноктите на малката госпожица бяха модерно „лакирани”… с флумастери. Неволно бе осмукала пръстчетата си на обяд. Алергията си беше казала думата. След чай от мента и алергозан, до сутринта всичко се оправи.

На другия ден, вече у дома в Търново, след като изчисти с ацетон малките ноктета на дъщеричката си, Соня се зае да изтърка отново цялата кухня. После изми сватбарския курбан-казан и в него направи чорба от главата на сома. Цели три часа след туй пържи нарязаната на шайби риба. Пред вратата, с канчета и чинийки се заизвива опашка от съседи и съседки. Как да им откажеш?

Вечерта, апапите от университетската хабилитирана рибарска дружинка пристигнаха на запой и завариха масата, наредена като за пир – „Цар” Киро черпеше! Всички превъзнасяха Сонините кулинарни чудесии и се ослушваха – кога ще дойде братовчедът Кольо със снимките – с очите си да видят предсмъртния  портрет на този невъобразимо вкусен сом.

И ето – звънна звънецът. Кирата изскочи на стълбището и след кратък разговор се върна омърлушен. А бе защо все на него му се случават тези неща?

Оказа се, че във фотоапарата  е нямало… лента! Язък за статията, дето Соня щеше да я пише, без да я подписва, та да не я упрекнели някои, че има сблъсък на интереси! Е, здраве да е – колко още сомища, като този, та и по-големи, чакат Кирата да ги улови! Тъй де – все ще има случай да се изтипоса на фото и да лъсне с едни гърди напред в битката за славата на ненадминат майстор-риболовец!

И… дружинката вдъхновено омете до костица, останалия без фотография и неувековечен в сп. „Лов и риболов”, забележителен екземпляр на рибешкия свят.

А в другата стая, седнало на леглото, Мимето гледаше внимателно една от картинките в детската енциклопедия „Животът на Земята” и рисуваше с цветните си моливи портрет на татковия сом.

07.02.2012г., Ямбол

 

Posted on

„Чешити“ – хумористични разкази и стихове

ОПЪК ДЕН

„Москвичът” подскачаше като бяло кенгуру из дълбоките коловози на полския път,  мяташе се из ровините, мачкаше прегорелите треви по синурите и повлякъл опашка от кълбести прахоляци, с грохот летеше в юлската жега към мечтаната прохлада на скритата в дерето Килифаревска река.

Същински таласъм – плувнал в пот, рошав и изнервен; почти задушен от миризмата на напечена кожена седалка и бензин, доц. Кирил Петров най-сетне успя да набута старата си тараляска в сянката на двата криви бряста. Нещастното возило пририта за последно -/ клеясалите свещи пак прекъсваха нещо/, разтресе ръждясалите си ламарини и се бухна с предните гуми в жабурняка. Отвореният, през целия път, капак на багажника  с оглушителен гръм изтрака и остана да зее грозно, придавайки на таратайката вид на умиращ, опулен толстолоп.

Доцентът се изстреля от колата, подобно на тапа от шампанско, дограби такъмите си, блъсна нажежения капак два-три пъти и като не можа да го затвори, шумно, с кеф, мръснишки го изпсува -/ тук поне нямаше пред кого да спазва приличие!/ и го заряза безцеремонно. След миг, тичешката, в пълно бойно – рибарско, снаряжение, той се срина до сами водата. Огледа подозрително наоколо – никой и нищо не заплашваше „жадуваната спокойна релаксация сред природата”, както обичаше да се изразява доц. д-р к.ф.н./кандидат на философските науки/ Кирил Петров! Най-сетне самота! По дяволите града с хората, шумотевицата, задълженията и безкрайните проблеми!

Каква тишина! Щурците стържат на автопилот все един и същ мотив, жабешкият хор също не проявява склонност към разнообразие в репертоара. Рекичката разпръсква хладина. Упоително мирише на жабуняк и тиня… Някъде, не много наблизо, изцвили кон, притупурдя каруца и отново стана тихо.

Без да се бави, доцентът пльосна омацотената си брезентова раница до голям, мъхест камък, избра си удобно местенце край едно бързейче и нагази с избелелите си гуменки в топлата вода.

Ах, каква благодат! Сладостна тръпка премина по впечатляващо закръгленото му тяло. Отпусна предпазителя на спининга, замахна и… след миг зае любимата си поза, достойна за паметник на риболовеца-въдичар: леко разкрачен, втренчен в плувката с надежда и очакване.

Потръгна. Кефалът послушно кълвеше изкуствените мухички, собствено доцентско производство! Уловените риби примирено цопваха в живарника, милион пъти кърпен и привързван, щото е кадемлия, и съвсем не подозираха какъв номер им бе изиграла лакомията!

Доцент Петров самодоволно попоглеждаше набъбващата компания в надлежно потопения в плитчината живарник. Философът за пореден път констатира, че измамната „свобода” на рибоците в гьолчето, по нищо не се отличава от духовния жабурняк в катедрата. Разликите бяха в степента на осъзнаване на несвободата и в правото на избор. Рибите не даваха вид на загриженост как да се появят на трапезата – пържени или на чорбичка. Но прагматикът Кирил, или както му викаха всички  – Киро Камъка, щото умееше с часове да стои на едно и също място, побит като камък и да „вади с поглед кефали и костури”, трескаво преценяваше количеството и големината на излъганите рибоци. Днес е събота и довечера, след мача, колегите му ще се изсипят „на рибка”. Да прокоментират кое-що, да полеят футболните страсти със студена биричка и замезят с пържените рибни деликатеси на доцентската половинка.  Един път се живее, нъл тъй.

„Поне три килца ще ми трябват. Е, най-добре да са седем-осем, а може и десетина….Ще се смаят аверите!” А и ще затвърди безспорната си слава на майстор-въдичар! В това почти магьосническо занимание, за него нямаше тайни. И два свободни часа да му се отваряха, а по отношение на свободното време Кирил Петров бе постигнал своя персонален комунизъм: само два дена седмична заетост в Университета!, той не пропускаше нито минута: възсядаше „Московеца” и хайде – при рибите! Само в тяхното общество преподавателят по политология можеше необезпокояван да упражнява риториката си мълчешком и винаги да бъде… прав! Това, че е прав бе очевидно – и в пряк и в преносен смисъл!

„Ех, какъв красавец – поне половин килце е! Да можеха да ми чукнат още двайсетина такива парчета! Не могат ми намери „еша”! Професор съм! Направо – академик в рибната Академия! Дисертация мога да напиша, като нищо! Ами да, да речем, например: „Топонимия и ономастика на сладководните водоеми в контекста на спецификата и методологията за статистическо изследване на рибното разнообразие и популация, наред с прагматиката на традиционни и алтернативни подходи към принципите на спортния и аматьорски риболов, изведени като гносеологическа категория”! Фантастична тема! Е, може да се преформулира още по-така, но и в този засукан вид прави добро впечатление. Ако пък се сложи и едно подзаглавие, като: „Принос към краеведческото портретуване на Търновски регион и басейните на Янтра, Росица и Килифаревска река и местни язовири, на база видово многообразие и риболовни методики, с приложения”. А защо пък да не е: ”Изкуствените примамки – индикатор за характерологията на сладководните риби”…Това вече наистина звучи сериозно и някак си… особено тържествено! И строго научному! Просто – супер звучи! И главното – никой още не се е сетил да  напише такъв труд! То пък и да се е сетил някой, какво ли би могъл да сподели от личен опит?

Никой в тоя край – в това доцент Петров бе абсолютно убеден, никой в целия Търновски вилает нямаше и не можеше да има неговите познания, неговия опит и не бе „изръшкал” де що има вада, гьол и по-голяма локва… Всички водоеми бяха подробно картографирани в главата му – квадратен сантиметър по квадратен сантиметър, камък по камък, бързейче по бързейче, подмол по подмол – в различните сезони и климатични условия! Та той бе прекарал повече време при рибите, отколкото на работа и у дома си! Знаеше къде се въдят кефал, пъстърва и костур; на какви примамки „кълве” най-вече шаранът и как може да се излъже сом… Специалист бе и в най-трудната дисциплина: лов на щуки. И в интерес на истината – мразеше бракониерите. Имаше риболовен билет повече от 30 години – това бе един от разходите, които плащаше без да мърмори и се ядосва, че му вземат парите ей, така! Щото в неговия случай – не беше! Изловил бе риба за един траулер най-малко! Ама как един – поне дузина!”

Вдаден в такива сериозни научни размишления, доцентът пристъпяше от крак на крак, бранейки се от мухите; пухтеше от жегата и от време на време изтриваше с опакото на ръката си струйките пот, рукнали от широкото му чело. Иззад изгубилата цвета си, някога синя шапка, стърчаха на фандъци къдрави, та къдрави, като на суданец тъмни коси. Кръглото му зачервено лице лъщеше и сияеше от доволство.

Гол до кръста, с къси светло-бозови панталони, доста замазани около джобовете, в които постоянно бъркаше за нещо, той самият бе нагледно помагало за същински представител на страстния риболовец. С невероятно търпение можеше да връзва и развързва миниатюрните кукички, блесни и плувки; да размотава оплелата се в храсталаци и върбови клони корда и безмълвен, като рибите, които дебнеше, с часове да стои посред реката, вдаден в мислите си.

Да, тая, последна от месеца седмица, сякаш нямаше край! Направо му взе здравето! За търпението – да не говорим! Дните,  едни такива – големи, бавни, горещи и на туй отгоре, пълни с напрежението на кандидат-студентската кампания! Ходеше, горкият, като щурав от кабинет на кабинет, преглеждаше купища наивни, изпъстрени с „бисерчета” съчинения, ядосваше се и пухтеше отегчен… Дебнеше моментното опустяване на коридорите, за да премине от стая в стая и почти се беше превъплътил в ролята на конспиратор – незабележимото напускане на университета беше направо „мисия невъзможна”. С нескрито облекчение изскачаше от претъпкания автобус две спирки преди своята, заобикаляше по уличките в квартала, само и само да не налети на засадите, устроени от разни приятели и роднини на някой мераклия кандидат-студент, които направо или усуквайки го, чупеха ръце и се молеха да им „помогне”: по някакъв начин – той знаел как, та и те да се сдобият със студент или студентка!

Домашният телефон звънеше на пожар! Киро Петров, отначало любезно, но с все по-нарастващо раздразнение, пропорционално на количеството и настоятелността на телефонните позвънявания, обясняваше, даваше наставления, записваше имена, цитати и „особени белези” на кандидатските писания. После взе да тиква слушалката в ръцете на своя брат-близнак, който зачервен от притеснение, гняв и неудобство влизаше в ролята на доцента, поддакваше и обещаваше, без дори да запомня с кого и за какво говори. Подир всеки такъв разговор, следваше истински ураган от гръмогласни взаимни обвинения и нападки, който утихваше след категоричното изказване на брат му, че никога повече няма да се „тармози” с подобни долни лъжи! Тръшкаха се врати, оставяше се телефонът да звъни и пуши от прегряване или докато и полуглухата съседка баба Цона не почнеше да пустосва и да блъска по парапета на оградата с прословутия си бастун с тежък, железен накрайник/, силно възмутена, че й се пречи на дрямката – от ранна пролет, до късна есен тя дремуцаше на тиферич, монтирана на столче пред гаражната врата, увита като мумия и въоръжена с неразделната си „бастонка”.

Този театър му бе дотегнал до смърт!  Налагаше се, по телефона да се представя за брат си, директор на училище, за да охлади кандидатските страсти. В главата му информационната каша ставаше все по-гъста и блудкава. Навлеците сякаш извираха – толкова много и тъй нахални, че Киро Петров, въпреки стабилния си двадесет и кусур годишен опит в тази конспирационна патардия, по едно време сериозно обмисляше план за „скатаване” и потъване в „нелегалност”.

Обсадите продължаваха с ожесточено настървение – лични познати и „свои  хора” на тези познати, приятели техни и не знам какви роднини по някаква си там линия, звъняха на вратата, мъкнеха торби и торбища, цели чували с всичко, което ражда щедрата българска земя. Съзаклятнически мушваха в ръката му – с изпитан фокуснически маниер, суми и сумички, обещаваха и „още нещо, ама после, когато работата се опече и стане”!

И макар Киро с усмивчица и леко подхихикване да клатеше глава и отказваше – про форма, с недомлъвка и вид на смутен и изненадан почтен човек, то явните опити да купят неговото доцентско благоразположение и спечелят място в графика на усилията му за „вкарване” в университета, все пак му бяха приятни. Съпоставката, която съзнателно правеше с колегите си, бе извор на повишено самочувствие – рейтингът му бе в небесата!

Само едно обстоятелство бе наистина нетърпимо: Киро не можеше да намери оправдание и доводи пред своята Соня – по нищо не приличащата му „половинка”! Нямаше начин, ама никакъв, да я убеди, че цялата тази ежегодна беснотия и налудничава игра на конспирация е нещо в реда на нещата, че е „нормално” хората да се „отблагодаряват” за жестовете му… Подобни обяснения изобщо не минаваха пред нея.

В края на краищата – какво пък толкова съм взел, да му се не види: някоя и друга щайга? Е, хайде – щайги! със зарзавати; чували с одрани агнета и килограми кафе, домашни суджуци, луканки и тук-таме – някоя каса с… уиски! Да, вярно – и пари имаше в пликове, наистина, но пък да не би да са толкова много, я! Хората вили си изпонаправиха, луксозни автомобили си накупиха и се обзаведоха като султани; да не говорим, че обиколиха света назад и напред… Та по сравнение с някои, аз съм просто един скромен и честен, обикновен доцент! Какво има да се сърди и скача тая моя Соня? Това, нейното е болест, мама му стара! Може ли пък да си толкова глупашки честен и болезнено, до наивност почтен?

Вземал съм бил подкупи, правел съм бил непростими нарушения на правилника и съм нямал нищо общо с етиката и морала на преподавател в университет! На какво съм щял да науча студентите си и що за личен пример съм им давал!?

О, какво се е заяла с мен, да му се не види макар! Нали, ако не правя като другите, ще ми „секвестират житцето на авторитета”! Как да се цепя от колектива? Подозрително е, не върви някак си! Шантава жена! Е, не чак – шантава, защото е права, да права е, ама туй аз няма да го призная ни-ко-га! Няма да се дам, няма да капитулирам и туй то! Наистина, май прекалих, дето взех 500 лева от онези хора, а пък сакатото им момиче не влезе и тази година… Грехота и цинизъм било от моя страна! А бе може и така да е, ама с какви пари пък щях да купя сините плочки за банята, а? Тя не ги иска, ама къде ще иде като ги налепи Дългият Марчо, дето сина му миналата година „влезе” история! Нъл тъй!

То бива честност, бива почтеност, ама нейното на нищо не прилича! В кой свят живее тази жена? Не вижда ли как стоят нещата? А бе взимай, като ти дават и толкова! Доброволно дават хората – с мерак и желание! За децата си го правят, за тяхно добро! Какво по-хубаво да пожертваш някоя и друга стотарка за чедото си, а? Да, ама тя не го разбира тъй и все спори, протестира, обвинява… Жив инат си е туй, ама нейсе! Такава си е – крехка, нежна, чувствителна, до болезненост честна и точна. И на всичко отгоре – поетеса!

Шум от каруца и кръшен кикот на жена – далечни и приглушени, оплетоха мислите му за миг-два. Той се ослуша – не му се сториха опасни. Намести смешното си избеляло „шапо” и пак се отдаде на размисъл.

Да, да този сгъстен и еднообразен ритъм на дните от кандидат-студентската сесия така му бе дотегнал с напрежението на непрестанното дебнене, че вече нямаше накъде: в университета – с колегите, на улицата – с „ клиентите”, а вкъщи – с жената, че Киро, все по-упорито напоследък си представяше как се наслаждава на самотията сред реката, в компанията на безсловесните риби.

Може би тъкмо затова, днес, когато завъртя подпис под последния протокол, с огромно облекчение затръшна вратата на кабинета си, затваряйки вътре всичките си служебни мисли и вълнения. В „Учебен отдел” отдавна бе подал заявление за отпуск с днешна дата, затова без да губи нито минута се метна на едно такси, прибра се в къщи, скочи в рибарските си „доспехи” и – ни ял, ни пил, яхна „Московеца”.

И ето – щастливо блаженства, закотвен в тихите, плитки и топли води на Килифаревската река, забравил  за цялата човешка цивилизация. Тук всичко носеше успокоение: еднообразният плясък на бързея, шумоленето на върбите, жабешкото соло и хорът на щурците.

„Тишина, тишина – ти си най-прекрасната музика, която съм слушал” – мислеше си доцентът, припомняйки си, че това го беше казал някой си поет. Все едно кой! Важното е, че е вярно! Тук и ухото си почива, и сърцето тупа по-леко… И изобщо е някак особено весело – чак му иде да хвръкне барабар с мокрите гуменки и натежалия живарник!

За хвръкване – не хвръкна, ама защо не остана верен на обичая си да върви нагоре по течението? Да похвърля из бързейчетата, които познава като никой друг; да измъква кефали и костури – по два, по три наведнъж с чипарето си, и то оттам, дето неопитните и начинаещи въдичари и не подозираха, че има даже попови лъжички! Как не си взе в ръце живарника и да продължи от вирче на вирче, които да възнаградят нетърпеливото му очакване с приятната изненада на бъкащите от неми речни обитатели подмоли!

Киро тъй и не си даде сметка защо и кое го накара да се закотви в това сенчесто местенце с тези върбалаци отсреща. Толкова е близо до пътя и тъй достъпно за всеки, който – презрял жегата и блаженството на следобедната дрямка пред вентилатора, би се понесъл към спасителната хладина и самотията на реката, без да се страхува от рояците комари, мухи и водни бълхи, които са част от несъмнените й прелести!

Ухото му долови приглушен, но все по-заплашително приближаващ се шум от кола. Озърна се неспокойно, с чувството на собственик, комуто готвят похищение. Това му костваше един доста охранен кефал, който хитро маневрира, цапна се в голям зеленяв камък, преметна се във въздуха и оценявайки предимствата на свободата, опъна до скъсване скъпоценната корда „Златна костенурка”. С риск да разкъса лакомата си уста, рибата отчаяно заплеска с перки и опашка, подплаши все живо наоколо; рязко се гмурна в подмола и изчезна в неизвестна посока, нагло открадвайки великолепната вносна блесна, която доцентът току-що беше закачил, за да я пробва!

Кировата душа бе до дъно възмутена! Толкова труд и старание да отидат напразно!

Тъжно нави кордата и мърморейки, ядосано извади от джоба си кутийка от „Адзорган”, избра блесна и изкуствена мухичка, приклекна до разровената си раница и се зае да майстори нова примамка.

Шумът от автомобила го вбеси окончателно, когато хвърляйки поглед през рамо, позна маскирания с дебел слой прах „Вартбург” на своя съсед, приятел и колега по хоби – бай Пано Свекървата.

„Няма оттърване от тоя, брей да му се не види! Как пък ме откри? Човек не може да избяга от дългия му нос! Дупчица не остана вече, дето не го е заврял! И все дърдори, дърдори – като свекърва! На хиляда процента си е заслужил прякора!”

Не, че не го обичаше, но можеше да мине – специално днес, без неговото „общество”. То пък едно „общество” – Боже, опази! Все пита, разпитва, гази насам-натам, псува наред цялата природа, върви по петите му и плаши рибата. Не проявява търпение и няма собствени идеи. Склонен е към завист и винаги приписва на „обективни  причини” риболовните се неуспехи и откровени провали. Сприхав и гръмогласен, подвижен, като невестулка и недосетлив, Пано Свекървата бе пълна Кирова противоположност.

Но доц. Петров се примиряваше с дотегливото му присъствие заради ред съображения.

Първо: той му беше най-близкия съсед, къщите им, сбутани една в друга, поради нарушено сервитутно разстояние, изглеждаха като две залепнали в сладостна клюкарня градски повлекани – неизмазани отвън, с любопитни прозорци-очи вперени в улицата, но и хвърлящи тайно по един белтък една в друга – информацията да се не изтърве! Дето се вика – да пръднеш и оттатък знаят за къде тичаш…

Второ: винаги му беше под ръка най-добрият, верно си е – най-добрият автомонтьор в града, щото Бай Пано Свекървата беше факир по колите. Със завързани очи можеше да открие какво й е на всяка търкасяска, дето все още не си е загубила гумите по пътя; да я разглоби в насипно състояние и после да я натъкми,”като булка за черкова”. А пък Кировият „Московец”, ако можеше да брои колко пъти бай Пановите дълги мотовили са стърчали изпод ръждясалото му от безхаберие и грижица шаси, сигурно щеше да се обърка подир хилядата… ”Безплатно – нъл сме приятели, аз за Кирата – душа давам” – с това мото, Свекървата никога не му е отказал да „излекува” бялото „Московчанче”, подир което със своя разпадащ се „Вартбург” беше изръшкал всички пътища към рекички и вирчета из региона, дето поне жаба кряка.

И трето, но не на последно място – бай Пано много му се възхищаваше и разнасяше славата на риболовец, въпреки зле прикриваната завист, понякога. Кирата за него беше олтар, на който принасяше доброволно в жертва време и усилия, само и само да има честта да му бъде спътник в риболовните бягства, далече от заядливата си жена и триж по-злобна тъща.

Появяването му в този сюблимен момент обаче, предизвика лавина от чувства у Петров: в низходяща градация – от съскащ гняв, през задъхващо сърцето напрежение да се сдържа и прикрие раздразнението си, до философското примирение за неизбежността на уж случайните неща. Лавината се срина и разпиля, и скоро се превърна в малка локва от стопено безразличие. Както винаги в трудни моменти, така и сега, щастливо надареният с флегматичен темперамент доцент, мъдро обобщи частния случай на проваленото си усамотяване с констатацията на Ленин, че „да живееш в обществото и да си независим от него е невъзможно”!

Като изхърка задавено, пририта и изригна облаци пушилки и изгорели газове, най-сетне „Вартбургът” грохна до „Москвича”. Предната врата се отвори светкавично и дългите крака на бай Пано последваха щкръкналата вече навън въдица.

-О, комшууу, кълве ли, кълве ли, а? – ухилен се провикна съседът, явно безкрайно доволен, че е открил беглеца и ласкаейки се да си въобрази, че притежава интуиция. Той тая дума нито я знаеше, нито можеше да я каже, още по-малко да я обясни, но всеки път, когато се случваше да сгащи Киро нейде по реката, тръгнал сам, без да го повика, много и искрено се радваше, че „нещо” му било казало на ум – търси Кирата там и там, няма начин да го не намериш, тоя симпатяга!

-Кълве. – отговорът на Киро, вял и процеден през зъби, красноречиво издаваше неприязън и досада.

Но Свекървата не вдяна тая отсянка в поведението на приятеля си. Ха сега – подробности! Киро тъй си мърмори!

Бай Пано затръшна вратата на колата така, че зашеметени от зверския звук, примрели от страх, всички риби в диаметър от километър, трябваше да лъснат тумбаци по водата. По-мъдрите от тях, обаче с насмешлива рибя усмивка, вероятно спокойно и невъзмутимо просто са полегнали на дъното в очакване да отгърми и „второто пришествие” на бай Пановата възбуда – затръшването на багажника. От него, в забързан каданс, като в анимационните филмчета за Том и Джери, Свекървата шеметно заизхвърля, псувайки, оръфана раница, чифт огромни гумени ботуши – размер „Цар Петър Първи”; кошче за риба – изпотрошено, рошаво и разплетено, като запусната тръвна и едно омазано с машинно масло таке, което с въртеливо движение кацна последно върху близкия шипков храст.

Киро примижа, спря дъх за миг, снижи се, сякаш, за да се скрие от мощната взривна вълна на бай Пановия капак на багажника, която вероятно изчислена в тротилов еквивалент, имаше мощността на авиобомба. И не стига, че яростно изгърмяваше, ами Свекървата и с ритник винаги проверяваше дали няма да зяпне изкривения му „пусти капак“: нали отзад, в никога непочистената „бърлога” съхраняваше безценното си, вечно готово за поход риболовно снаряжение!

Сдържайки излишните за всеки разумен рибар чувства, Киро вдадено и упорито поправяше скъсаното чипаре и с крайчеца на очите си , примижавайки попопглеждаше към своя приятел и съратник с растящо раздразнение.

Свекървата изу разкривените си сандали така, че единият изхвърча в трънаците. Навлече специалната си „рибарска костюмара” – дочени монтьорски панталони и куртка, с толкова много мазни петна, че по тях можеше да се прочете цялата му трудова биография в автосервиза. И когато с обичайния си подскок бе готов да извика „Йо-хо-хо – айларипи!” – неговият поздрав към рибите – демек: дръжте се, че ида, усети как размаза на пихтия скритите от снощи в десния ботуш два домата и бучка сиренце… Тайно си ги криеше там от неговата кобрачора Стефа, дето от жаба по-зелена ставаше, щом подуши, че се е замечтал за реката.

Дълго подскача на един крак, докато успее да събуе, със зор надянатия вече ботуш. Разбира се, Киро Петров се опита да не допусне до изнежения си слух яростните нецензурни благословии, изригнали от възмутената бай Панова душа. Домати, сиренце, благоверната Стефучи – най-устатата пишман „болярка”, отнесоха толкова клетви, че и милионна част да се бяха сбъднали, папер нямаше да остане от тях на света.

Куцукайки на един крак, бай Пано изплакна миризливия си ботуш, навря в него умития си само с едно мръдване на пръстите крак и жвакайки, екипиран, задъхан и възбуден от „ексцесията” – (много обичаше тая, чута от Кирата учена дума), от мириса на жабуняк и тиня, най-сетне щръкна до тантурестия си приятел. Метна алчни погледи към бързейчетата, светкавично и завистливо забеляза шаващото кълбо рибоци в живарника до самия му кралимарковски ботуш  и макар, че не успя да преброи „едно към кесим” сполуката на учения си съсед, все пак изпита истинско облекчение на отвързано от синджира куче.

Нямаше и не можеше да има такива думи в българския език, а бай Пано друг и не знаеше, с които да се изрази неземното удоволствие от предвкусваното щастие: да дебне и измъква от реката – е, не чак като Кировите, но все пак прилични кефали и костури. Постоя, погледа, па нагъна длъгнестата си костелива фигура до изплезилият от зор език  доцент, който завръзваше с изумително търпение последната блесна.

-Кво, бе Кире? Авария значи? – съчувствено изцъка Свекървата, пусна една неопределена псувня, тъй да се каже – за всеки случай, почеса се по тила, попипа джоба на куртката, извади смачкана кутия „ВТ”, от която изпадна една единствена, скъсана на две цигара; запали половинката, жадно смукна, покашля се и със светнал поглед обшари бързейчетата.

-Ам чи, нещо такова, случава се, нъл знаеш! – неохотно отговори доцентът.

– Аз ли не знам! Оооо, колко пъти и на мен ми съ е случавало! – и смигна лукаво. – Ей, Кире, измъкнах съ, брат! Под носа на ония двете, мойте клявки съ изнизах, шъ знаеш! Без никакви обяснения, нито дума, ама и ей толкова на – тън! Те изобщо нямаше и дъ мъ усетят, ама ти си виновен, бе Кира! Що не ми каза вчера къде щъ ходиш, а? Гледам – колата я няма, значи – отпрашил си нанякъде! Без мене! Та отскочих у вас да питам твойта Соня, като къде си? Културна жена – не знам, вика, бай Пано, но за мача ще си дойде – иначе ще му пишат отсъствие на стадиона! Отде мъ е видяла и чула мойта Стефа – леле-мале! Отвори една уста – с нищо не мож я запуши! Тя къщата да варосва разбутала – аз за риба съм щял да ходя! Ам, че къту й съ варосва – да си варосва, мамка й! Мен туй кво мъ засяга! Вика, крещя, пустосва; изкара мъ всякакъв… Идеше ми да й светна един опъкъв по суратя, ама нали Соня не е свикнала на таквиз обноски, викам си – щъ си изложа фамилията… То не й съй разминало на мойта – отложих го да довечера, ако мъ срещне със същия език тая кобрачора ниедна! Проклето женище, ей!

Бай Пано взе солук след дългата тирада, дръпна от цигарката и продължи да буботи, току над ухото на доцента, който с треперещи дебели, като кебабчета пръстета, се опитваще да пристяга възлите на плъзгавата корда.

-Бабишкерата, Кира, тя пък като съ облещила насреща ми, като съ разфучала – ей, ти такова плашило не си виждал у целия град! Ама как щял съм да оставя мойта да съ трепе сама да съ плеска и варосва? Какъв съм бил стопанин, дето не съм бил поглеждал ни жена, ни къща – дай ми на мене саде на рекъта да вися! То пък поне риба да съм носел, ами само съм горял бензина и нищо… Притъмня ми, ей, Киренце – притъмня! Мъ си викам – аз силата си не знам, шъ взема да я утрепя тая гад, после да мъ дръннат да я лежа до живот… Отиде и риба и све живо! Плюнах и тръгнах! И вдън тилилейските отивам, братко – само да не им гледам фасоните и да не ги слушам кво плещят! Голямо дуднене, ей! Засърбяват мъ ръцете, щъ знайш! Щъ видят те някой ден – отде Райко изгрява! Нъл успях да избягам днес, чи тъ и намерих! Чудо!

С крайчеца на ситно-ситно премигващото си от кеф оченце, Киро погледна неотлъчния си спътник, поусмихна се, отхапа със зъби кордата, огледа като началник ОТК (отдел технически контрол) готовото чипаре и се надигна, подсмърчайки шумно.

-Почваме ли, а? – Свекървата щастливо хлъцна, изплю фаса в реката, грабна спининга си и нагази с грамаданските си ботуши точно… където не трябваше.

Нещо преряза Киро под лъжичката. С разтреперан фалцетен гласец той смъмри бай Пано, инструктира го къде и как да застане, как и в каква посока да хвърля. Предупреди го да не приказва много-много и като нагази в реката, отпусна предпазителя и замахна. Новото чипаре за миг лъсна и с тих звук се потопи в другия край на рекичката.

Внимателно, като че ли свещенодействаше, доцентът отпущаше и придърпваше зеленикавата корда, преценявайки от гледната точка на рибите привлекателността на примамката. Опитът и познанията скоро дадоха резултат – нови кефали с почтен грамаж се присъединиха с пляскане и възмущение към примирената вече компания в живарника.

Киро полека-лека отново се успокояваше. Крадешком попоглеждаше към съперника си и за свое удоволствие не виждаше никаква промяна: капакът на кошчето зееше отворен, а бай Пано, нагазил до кончовете на великанските си ботуши, напрегнато наблюдаваше плувката.

-Няма, бе Кира, нищо няма тука, мамка й и рибешка! Ще мръдна нагоре!

Косата на Киро щръкна под шапката. „Нагоре?” Тоя чува ли се какво говори? Ами, ако е тъй, по-добре направо да си тръгвам, оставя ли го да ми подплаши рибата!

-Бай, Пано, бай Пано – грешиш! Ела по-към мене: нататък няма бързейчета!

Свекървата това и чакаше. Завистливо бе поглеждал към удобното местенце на Кирата, преглъщайки всеки път, когато в живарника цопваше с неразбиращи, тъпи очи някой едър, лъскав кефал.

Рокадата бе направена светкавично. От „безлюдната” бивша позиция на бай Пано, заизкачаха конвейрно кефали с впечатляващи размери.

Свекървата побеляваше от яд, погледът му се мъглеше от рибарска завист и почти не следеше плувката. „Като че ли им прави магии, пустият му Киро, брей! Примамва ги и те съ тълпят на митинг при него, рибите им с риби! Какви бяха тез мухи, какво беше туй чудо с блесните му, дявол го взел! Нъл и аз от същите слагам, що не кълве при мене? А бе, ученото си е учено, и туй то! Тайна има тук, тайна някаква, ама как да я разбере Бай ти Пано? Толкоз години вече, все заедно са на реката – в студ и пек! Колко пъти е гледал как си гласи въдиците Киро, какви движения прави, къде стъпя из водата да мами и дебне рибата, ама като рече да опита – нищо не става! Пак неговото кошче празно, а Кировия живарник – надут като пазарска мрежа, тип „дамско сърце” – колкото и да слагаш вътре, все има място за още един рибок!”

Тези нерадостни мисли секнаха моментално, когато след като замахна твърде силно, сякаш искаше да запрати по дяволите некадърния си спининг, кордата му с всичките си нанизани като гердан тройчици-кукички, изкуствени мухички, блесни и тапи се оплете в насрещната върба и категорично отказа да се върне назад.

Бай Пано изохка отчаяно, обърса с опакото на ръката потното си чело, сякаш искаше да изтрие бръчките; изпсува натъртено върбата от корена до върха, огледа се тревожно и ще, не ще, повика Киро за консултация – като как да отплете опърничавата корда:

-Пусти й вятър! Сега ли намери да духне, тю да му се не види, макар: отидоха ми зян блесничките!

Киро го изгледа втрещен – отде взе тоя вятър пък сега? В тая жега нищо не помръдваше – и вятърът спи нейде на сянка, както би казала Соня! Все пак, съчувствено пое бай Пановия спининг, поддръпна оттук, потегли оттам, но бе ясно, че не можеше нищо да се направи.

-Зарежи, комшу! Слагай други – тия са за върбата, виж как й приличат! – опита да се да пусне майтап доцентът. В този миг удовлетворение изпълни сърцето му – нъл се натресе неканен, тъй ти се пада! Няма само на мен да ми се „случават” загуби, я!

– Хм, тая работа няма да я бъде тъй, Кире! Няма да си оставя блесничките, да знайш! Дръж ми въдицата! Отивам ей сега, качвам се горе на върбата и дорде не ги размотая, оттам няма да сляза – запиши си го!

Вързан с чуждата въдица в ръцете, Киро пристъпяше от крак на крак, почесваше се изотзад с мокрите си гуменки, които при всяко движение жвакаха в топлата вода. Мухите на рояци нападаха изнервения доцент, който, лишен от възможността да изследва с тъничкия, чувствителен  радар на плувката си всеки квадратен сантиметър на бързейчетата, едва сега усети безпощадното им нахално присъствие!

Бай Пано прецапа реката стъпвайки от камък на камък. Високо навитите крачоли на рибарската му „костюмара” се вееха около кльощавите му мургави крака и съвсем го докарваха на настръхнала чапла. Той страхливо изнасяше единия крак, опипваше дъното предпазливо, залиташе смешно перейки ръце и мелеше врели-некипели тъй силно, че жабешкият хор млъкна. Току под върбата, едва не направи плонш, но се хвана за увисналите клони, задържа се и като се залюля на една ръка, едва се измъкна. Повлякъл жабурняци, опръскан до такето с тиня и подобен на нилски крокодил, както си беше с ботушите, псувайки още по-гръмогласно, Свекървата се покатери на върбата и трескаво се зае да разплита тънката нишка на скъпоценната корда.

Жегата го задушаваше. Прашните и остри върбови листа шибаха тънкия му гол врат, колчем, подобно на пеленгатор, завърташе глава търсейки трепкащите слънчеви зайчета на блесничките. Върбата ги люлееше, като обеци и заядливо, сякаш нарочно, всеки път щом бай Пано посегнеше към някоя, точно този клон се метваше още по-нагоре и по-нагоре.

Плувнал в пот, почти в истерия, клетникът яростно се въртеше насам-натам – изнервен, озлобен и „хамбициран”(амбициран) да успее на всяка цена. Гърбът му се напълни с клечок, полазиха го дървесни паяци, мухите го хапеха настървено по мокрите ръце, в носа му се въвираха неизвестни дребни мушици и го караха да киха до сълзи, задавен от мръсотията и напрежението.

Наставленията на Киро, неразбрани и напълно безполезни, стигаха до другия бряг слети с плисъка на реката, шума от чупещи се клони и бръмченето на насекомите. Това  ядосваше Свекървата още повече и правеше движенията му все по-трескави, неточни и безрезултатни.

Най-сетне, увиснал на една ръка под самия връх, той с рязко обръщане докопа блесната с червените точици – гордостта на риболовните му такъми, щото беше подарена за шесдесет и пет годишнината му, лично от Киро. Но преди да успее да се усмихне, нещо изпращя яко, повлече го надолу и шибан от жилавите клонаци, бай Пано живописно пльосна разкрачен в тинята.

Кирата хихикна, изпоти се чак от кеф, но не посмя да даде воля на смеха си – човекът пострада, все пак! Но окаяният вид на бай Пано и случката със злополучната блесна, щяха подробно да бъдат описани – порядъчно разкрасени с финтифлюшки от насмешки и злобнички подмятания, пред любопитния Киров брат-близнак Тошко – Директора, пропуснал днешния риболов, зает с важната административно-стопанска задача да ремонтира повереното му ново, но калпаво построено единно училище. Той щеше да си падне от смях, удовлетворен, че има и по-леваци от него. В интерес на истината, Тошко не беше сред майсторите в риболова и когато ходеше заедно с Киро, обикновено служеше за шерп(носач).

Историйката, разбира се, щеше да бъде поднесена с основното меню – пържена пъстърва с чесън или печено филе скумрия, пред неразделната дружинка от заклети риболовци „Хабилитираните шарани” – все преподаватели в Университета. „Шараните” правеха редовните си седмични сбирки в ресторант „Рибарска среща”, където провеждаха неизменно шампионати по надлъгване. Въпросните пъстърви и филета скумрия, часове обилно биваха поливани с каси ледена „Болярка” и отлежало „Сухиндолско вино”, докато разказваните истории тъй объркваха авторите си, че започваха „принципни” спорове – коя история на кого се е случила!

Доцент Петров мислено потриваше вече малките си пухкави ръчички, представяйки си физиономиите на своите колеги и възторжено-завистливи почитатели: омазани до ушите и разхилотени до сълзи, хълцащи и давещи се с дребни костици, лакомо преглъщани с намачкан на топчета бях хляб… докато им разказва довечера за Бай Пановото приключение.

Като стана с пъшкане и ругатни, натъртен и неузнаваемо черен, сякаш бе избягал от катрана грешник, Свекървата бавно разтвори стиснатия си юмрук. Тънка струйка кръв се процеди между пръстите му. Куката на блесната се бе забила в дланта, а кордата, оплетена в строшения клон, държеше в плен своя спасител.

Героят се огледа, попипа главата си – горе, на високо клонче се люлееше омазаното му, безформено като нахапана палачинка таке.

-Майната му! –махна примирено бай Пано. Наведе се, проми в реката окървавената си длан и изригвайки вулкан от псувни, зачака Киро да го освободи от автоклопката,  която сам си беше спретнал неволно.

С мудни, но сигурни движения, засипван от мощната словесна канонада на Свекървата, озъбвайки се от време на време от напрежение, Камъчето, застанало в крайно неудобна поза, проявявайки рибарска солидарност и човещина, се опита да доразплете скъпоценното влакно. Горките му тъпанчета пулсираха до пръсване, атакувани от най-цветущите ругатни по адрес на върбата, вятъра, тинята, непочтените риби и палещото слънце!

Най-сетне кукичката бе извадена, скъпоценната „Златна ктостенурка” – навита в макарата, а контузената ръка – превързана криво-ляво с не особено чист бинт, останал навярно в автоаптечката на „Вартбурга” още от закупуването му преди 15 години! Бай Пано, само по черни трикотажни гащета, избелели и размъкнати във всички посоки, с една ръка несръчно се опитваше да изпере оплесканата си „костюмара”, като ту яростно я дръстеше в бъбриво бързейче, ту я тъпчеше гневно с крака върху голям, напечен от жегата камък. Подир пет минути, крачолите на дългите му панталони, разчекнати в невероятен шпагат показваха „север-юг”, метнати въз бъзака, а в копривите доизбеляваше куртката – с отпран ръкав и загубила, най-сетне и последното си копче. Наблизо, нахлузени върху забити в чакълестия бряг тояги, сякаш се заканваха на рибите, присмехулно и ритмично се поклащаха грамадните му черни гумени ботуши.

До тях, пострадалият Бай Пано, клечеше бос върху камъка, почесваше се зад врата с една къса шибучица, жадно смучеше последната половинка от изсушената вече цигара, и гневно, с хъс изстрелваше струйки плюнка през редките си жълти и прогнили зъби.

-Да се хвана сам, брей, мамка му стара, като шаран да съ хвана аз! Срам! Срам, Кира! За първи път ми се случава, да знайш!

„Аха, за първи път! – мислеше си злобничко Киро, докато замахваше и с грациозен жест улучваше най-хубавите извичици на бързейчетата. За пръв път, значи! Ами когато, преди две години ми чукна на Росица големият костур, Свекървата, от изненада не замахна ли тъй силно, че се оплете сам в чипарето си и за малко не ми погуби дадените на заем три изкуствени мухички! Дано не го знам, колко е кекав и смотан, ами седнал да ми се прави на…”

Киро не успя да си завърши мисълта. Плувката рязко потъна, кордата се опна и повлече спининга.

Ех, че е голяяяяям! Сърцето му подскочи, целият плувна в пот и запремига с мишите си очички бързо-бързо.

Нещо тъмно се мярна в подмолите. То упорито и тежко теглеше кордата и Киро, полудял от рибарска страст и нетърпение, хукна след него, стиснал здраво с две ръце своя скъпоценен „Мичел”.

Потта се лееше на браздулици по червеното му мазно и кръгло лице-месечина. Мишите очички тъй се присвиха, че под сбърчените вежди останаха само опашчиците им, завъртяни като питанки. Забравена на треперещите от възбуда устни, усмивката му губеше каратите си с всяка крачка, надолу по течението.

Нещо не беше наред! Каква ще да е тази риба – тегли само напред, никакви опити не прави да се откачи… Все по силната вода отива, ама че работа!

Киро вече подтичваше, стъпваше накриво, подхлъзваше се, залиташе и тресеше пълното си тяло, но не изпускаше из око плувката. Озадачен и объркан, той по-скоро имаше вид на тичащ след уловилата го риба, задъхан двукрак шаран, притеснен и изнервен от гръмогласните съвети на бай Пано:

-Дръж го, Кире! Дръж го! Идаа! Хитро рибище, ей!

С прилепнали по длъгнестото мургаво тяло мокри трикотажни гащета, рошав и вдъхновен, Свекървата – същинска подгонена чапла, тичаше през водата, без да гледа къде стъпва, вдигайки наоколо фонтани от блестящи пръски. Настигна доцента, изпревари го и се устреми към плувката.

-Хванахме я, Кире! Хванахме я – мамка й! – ухили се чаплата, почти връхлитайки върху голям тополов клон, заприщил половината река. И наистина, като се шмугна в него, звярът – оплете ли се, но се закроти, отпусна кордата и запъхтян, с пяна на устата Киро Камъка най-после успя да поеме дъх.

– Тук е Кире, тук е! Виждам я, проклетницата й с проклетница! Бабанка, да знайш! Лелиий! – святкаше с очи бай Пано и с дебнещи стъпки приближи поваления клон, готов с плонш да сграбчи необикновеното рибище. Когато беше  до сами  плувката, клекна, бръкна в клонака, зашари с ръце и за огромно разочарование… измъкна една парцалива, кълчищена черга!

Боите по лицата на двамата приятели се смениха няколко пъти назад и напред по дъгата, докато езиците им си възвърнат глътнатото дар слово.

Киро подсмръкна, обидено нави кордата, обърса чело с опъкото на изтръпналата си ръка и с наведена глава, заора през водата обратно по течението.

Ревеше му се от яд.

А бай Пано Свекървата продължаваше да стои разкрачен и недоумяващ с парцалената черга в превързаната ръка и да бълва змии и гущери. Псува, псува, на воля – натъртено и цветисто, с най-пиперлийските си „благословии”… Накрая тръсна чергата въз клона и с увесен нос защрапа подир доцента. Настигна го и двамата, засрамени един от друг, поеха обратно.

На завоя ги пресрещна млада циганка – черноока и припряна, възпретнала измокрената си пола високо над коленете; мургава и апетитна с тази тънка блуза, под която гърдите й подскачаха като текезесарски дини:

-Една черга гоня, да сте я виждали тъдява?

Като я измери с поглед на разбиращ от женски прелести стар мераклия, Свекървата посочи с глава клона и лакомо проследи гъвкавата фигура на жената.

Киро премигваше с мокрите си клепачи недоумяващо, смутен и изненадан. Не може да бъде! Отде се взе тая хубавица, че й черги да пере! И как няма да усети той, че някой му мъти по-горе водата? Абсурд! Рибата кълвеше! Не може да бъде! Ама, че опък ден!

Младата перачка ги настигна, метна им по един закачлив белтък с очи, плесна по рамото бай Пано, изчурулика – „Да си жив, дядка!” и зашляпа нагоре с чергата на рамо, от глава до пети – мокра и трептяща!

Това „дядка” зашлеви чаплата, идеше му да перне хлевоустата хубавица, но стисна зъби и провлачи крак след Кирата.

 

-Бай Пано, бай Паноооо, рибатааа! Няма я! Няма го живарника! Олелее! – отчаяно се разкрещя доцентът. Поскачаше от камък на камък, заничаше тук и там; с трескав поглед оглеждаше храсталаците край локвата, в която до преди малко припляскваха люспестите  гръбчета на кефали и каракуди – пленници на кадемлийския му живарник! Най-после, почти разплакан от безсилие, той седна изнемощял до избелялата си раница.

-Тая чума е, Кире! Тя е! – развика се бай Пано. – Тичай бе, тичай да я стигнеш!

-Знаех си аз, знаех си! – вайкаше се доцентът. – Кълвеше си рибата, хубаво си кълвеше… Нарочно е пуснала мръсната си черга, проклетницата! И не е сама тя, не е сама! Отде кураж да го стори сама?

-Тичай, бе Кире! Няма дъ е отишла далече! Ай, нейната вяра!

Как няма пък и да се затърчи! Все едно да гони Михаля! Отидоха му живарника и рибата! Край – няма живарник, няма риба… Ама край и с бай Пано! Всичко е заради него – навлекът му с навлек! Ще види той – никога вече няма да идат на риба заедно! Ще си ходи сам. Тайно! Знае Киро такива местенца… Ох, такива местенца знае, ама на – живарникът му днес отиде зян!Да го излъже една… жена! Една циганка! Него – доцент Петров, коскоджа ти ми доктор и кандидат на философските науки! Позор! Ще ми се смее целият град! Ужас! Да, много срамно, мамка му, срамно…

Идеше му да се пръсне от яд!

Е и какво пък – да не се е свършил светът? Философски трябва да се гледа на живота! Това ще му е за урок. Нали човек се учи дорде е жив!  В края на краищата, такъмите му са небарнати, въдицата си е у него… така де! Жив и здрав е. Спокойствието е най-важно! Пък и… никой от дружинката няма да узнае: бай Пано е „гроб”! Инак си развалят дослука и – било що било!

 

Настроението и ищахът му за риболов се бяха изпарили.

Сега ще иде на мач, победата е уговорена… Барим с това няма да има ядове… Пък риба за първата сбирка на дружинката довечера ще намери, излагация няма да има! Ох, ох, ама сефтето замина!

Самоуспокоявайки се на ум с подобни дълбокомислени философски съждения, Киро Камъка повлече раницата си към „Московеца”, тръсна я в багажника, нежно положи на задната седалка спининга и се огледа за Свекървата.

Видя го да се щура насам-натам все още по гащета. Дочу го да псува неудържимо и нещо в гърдите му потрепна: съчувства човекът, което е право – право е!

-Хайде, бай Пано, стига се ядосва! Дай да си тръгваме, дън не окъснеем за мача, чи й важен!

Прегракнал от викане и смръщен като градоносен облак, Свекървата се подаде най-подир от храстите, нарамил партушините си.

-Кира, Кира, загазихме с тебе, брат! Обраха ни! Въдицата ми, въдичката ми, въдичицата ми, Божичко! Миличката ми, скъпоценната ми, единствената! Свършено е с мене! „Златната костенурка” и тя отлетя! Ам сига, как щъ я карам? Закла мъ тая, мамка й, ако я бях стигнал… И ботушите ми свила, свраката крадлива, маменцето й загубено… Дявол да го вземе – отидоха ми гумените ботуши – работните! Едвам си ги бях намерил по мярка! Цъ,цъ,цъ – тю да му се не види макар!

Доцентът остана като втрещен. Каква стана тя – бай Пано май повече пострада от него! Прибелял е в лицето, въпреки мургавината си личи – страда човечецът, страда.

-Слушай, не си заслужава нервите. Няма да мрем сега! Станалото – станало, мож ли го върна? Ще ти дам една от моите въдици, нъл си приятел… Хайде да си дигаме чукалата. Ама, бай Пано – знайш урока! – и доцентът направи знак, че заключва устата си с невидимо ключе, което мислено хвърли в реката. – Инак са ни разнесли из целия град! Дън съм чул приказка!

Двамата, поуспокоени, яхнаха прашните си раздрънкани автомобили и потеглиха в нетърпимата жега към града.

„Леле, леле как ще се изложа довечера пред колегите! Риба трябва да намеря на всяка цена аз – квото ще да става! Речна да е само! Да пукне човек от срам – как може, бе! Как може да ми вземат те рибата! Барабар с живарника да я свият! Ща не ща – при бай Ташовата „Живорибка” ще ида, няма как! Дано са го заредили вече! Инак… не ми се мисли! Ама и таквоз чудо не беше ми се случавало! Кога съм се връщал аз без риба? Защо бе, защо на мене и то тъкмо днес – за сефтето! Няма да ми върви май тоз сезон! – мислеше си Киро в напечената кола и сълзите му – аха-аха да закапят.

В края на пазара, при зелената барака, на която с блажна боя бай Ташо саморъчно бе изрисувал подобие на шаран, от устата на който излизаха разкривени, като мехурчета думи: „На слука!”, „Москвичът” спря с ръмжене и хъркане. На една боя разстояние от него с трясък се закова и „Вартбургът”.

Доцентът огледа изпитателно обстановката – много народ се шматкаше, мамка му: щъка ли щъка назад-напред, помъкнал чанти и мрежи със зарзавати и плодове… Не, няма как да слезе Кирата и да не го види половината град!

Свекървата ще прати, явно. Той поне е свикнал да „лови” от бай Ташовите „вирчета”!

Потегли със зор, изманеврира и почти в прединфарктно състояние успя да се завре в близката уличка. След него, развял димната си опашка, „Вартбургът” страховито гърмеше с отворения си багажник.

 

-Що спря, бе Кире? – навря дългия си нос в отворения преден прозорец на „Москвича” бай Пано. – Кво стана?

Доцентът почервенял – същински варен рак, смутолеви нещо, запремига виновно с мишите си очички и като извади от джоба на карираната си риза 20 лева, с поглед посочи бараката на бай Ташо. Подаде банкнотата и вдигна три пръста.

-Три кила ли бе, Кире? – високо и несъобразително избуботи Свекървата, но като видя светкавиците в очите на доцента, сниши глас и съвсем конспиративно уточни:

-Колкото педя големи? Кефал ли или каракуда?

-Тръгвай, ва, като че ли за първи път шъ „ловиш” от бай Ташовата „Живорибка”!

 

Изтръпнал от смущение, свит ниско на седалката и скрит зад разперен пожълтял вестник, над който стърчеше само избелялата му рибарска шапка, Киро гледаше в огледалото как бай Пано се пазари за всяка рибка. Виждаше го да ръкомаха и обяснява нещо и мечтаеше това унижение да свърши миг по-скоро! Да си купува риба от бай Ташовата „На слука”! Не вярваше, че ще доживее такъв позор! Той, дето най-редовно зареждаше барачката, щото Соня правеше фасон всеки ден да пържи по 10-13 кила риба! Пък и множко си е за трима души! Боже – трима, тя само близва и става! Една рибка открай до край не изяда!

-О, Петров, на пазар ли, а? – избуботи  в ухото му гласът на Жоро Щуката, дребничкият беловлас доцент по психология, наскоро влязъл в процедура за професор.  И не дочакал отговор дододе:

– И аз така, жената ме прати – нещо за салатка: доматенце, краставички, това ти, онова ти! Довечера, след мача сме при теб, нали? Удари днеска сефтето! Без грешка си ти, знам те аз!

Кирил Петров запелтечи нещо, почервеня, измънка все пак едно измъчено „да, да” и умолително се втренчи в огледалото.

Щуката с удължени от тежките пазарски торби ръце, проследи погледа му, усмихна се съзаклятнически, изплю парещия на устните му вече фас и като рече „До скоро, колега!” – със ситни крачици запъпли по стръмната уличка към скромната си триетажна къщичка.

Свекървата се появи току зад гърба му: ухилен размахваше голяма найлонова торба с речна риба. Пликът, за ужас на Кирата, беше прозрачен!

Когато бай Пано почти се беше изравнил с „Москвича”, край него с трополене изгърмя конска каруца. На капрата, до възмургавия си стопанин, широко усмихната седеше същата оная циганка. Съгледа бай Пано, приведе се и присмехулно му извика в ухото:

-Хубава рибка, а дядка? Пресничка и евтина – има-няма 20 лева, кво й плащаш? Да ти е сладка, деденце! – Хубавицата показа два реда бели зъби и кръшно се изсмя, разклащайки напращелите си гърди, под тънката, все още мокра блузка.

-Ай, да му се не види макар – каква стана тя? – Киро се облещи, Свекървата замръзна с торбичката в костеливата си ръка, неуспял да проумее откъде-накъде тая чума знае цената на рибата? Сети се, плесна чело, но каруцата вече я нямаше. Пусна торбата в отворения Киров багажник, хвърли се в своето возило и след три-четири неуспешни опита да запали, омотавайки в димна завеса целия пазар, успя все пак да настигне Кировата бяла „акула”, току до завойчето към тяхната уличка. Те двамата с Киро, наричаха „Москвича” ласкаво „акулата”, не щото беше бял, а заради неможещият да се затваря вече пета година багажник: болтовете, дето ги слагаше Свекървата – падаха, а връвчиците, с които Кирата го привързваше, все се скъсваха и проклетият багажник, при всяко друсване тракаше с челюсти, като океанската хищница!

Двата автомобила пристигнаха пред къщите с гръм и трясък, приритаха и грохнаха на обичайните си местенца на… тротоара.

Стефа, Бай Пановата „половинка”, цяла оплескана – от глава, до пети във вар, начаса подхвана Свекървата, ръкомахайки заплашително с баданарката. Той хвърли съзаклятнически поглед към Кирата и хлътна в гаража, светкавично пускайки спасителното резе. Благоверната Стефучи, изпаднала в бясна еуфория, взимаше височина след височина – пустосвайки и надвиквайки се със самата себе си. Когато стигна до неизменните клетви, гласът й вече ту се дереше мъчително, ту пронизително пищеше с фалцетни нотки. Монтирана на стола вън, пред вратата на крепостта-гараж, Бай Пановата тъща – баба Цона, пригласяше на дъщеря си и удряше с бастуна по цимента, по който личаха следите на многобройни подобни сцени.

Кирил Петров изскочи от колата, грабна спининга и раницата и като лалугер се мушна в къщата си. На витото стълбище той едва не събори своята Соничка, покачила се на стол, за да смени… изгорял бушон. Тя само го изгледа и спокойно припомни, че отдавна трябваше да се е прибрал от реката. Нали е събота – на мач щяха да ходят двамата с Тошко.

От струпалите му се нерви и притеснения, Кирата едвам се устискваше вече – мехурът му щеше да се спука!

Тичайки надолу към тоалетната, (само на първия етаж в къщата имаше такова богоугодно заведение), той даде нареждане на брат си да изчисти рибата, ама по-скоро! Освен, че беше леко кривоглед с едното око, Тошко и недочуваше. А пък беше туткав – мале мила: даже флегматикът Кирил се дразнеше от неговите движения – нагледен пример за  забавен каданс!

-Кво? Е, Кира, пак аз ли, а? На нищо не прилича таз твойта работа, шъ знайш! Думи нямам! Все аз чистя рибата, все аз! Е – до гуша ми дойде! – изля възмущението си, скипреният вече за излизане директор. С неохота изу сандалите си, събаряйки ги по стълбите и с бавна стъпка влезе в кухнята да търси съдина за Кировото „сефте”.

Кирата, добрал се до „царското място”, облекчавайки се си мислеше отново за днешните патила:

-Какъв ден, мама му стара! Опък, та опък! Ама все пак – ядва се! Нали намерих рибка, ще замажа положението! Цъ, цъ, цъ – брех да му се не види макар! Своята си риба да купя аз, своята! Как ме прекара тая гад мръсна – циганката де! Цъ,цъ,цъ!

Подозрително щастливо мяукане достигна до слуха на доцента. Неспокойна и тъмна сянка премина през главата му, но той разумно отхвърли подозрението за нов фал. Чак пък толкова! Може ли и това да му се случи?

Да, ама се случи!

Когато, стиснал с две ръце незакопчаните си панталонки, Кирата се изстреля на двора – що да види:  капакът на багажника зееше заплашително… Директорът Тошко размахваше с два пръста раздраната найлонова торба, в която се мъдреха само няколко дребни рибета, дето и за чорбичка нямаше да стигнат!

Зад варела за боклук, настървено и с видимо доволство, котешката тайфа на баба Цона, пируваше с кефал и каракуда за сметка на доцента.

-Ааааааааааааааааа! Как можа, бе Тошка! Къде са мота, мамка му! Нъл ти казах – по-скоро! Човек не може да се изпикае, да му са не види! Ам сега? Кажи ми де – ам сега? Довечера, довечера, колегите, рибката, сефтето… Ааааааааааааааа! Загинах! Отиде ми ренометоооо! – Киро почти ревеше на глас от яд – съсипан, с подкосени нозе, възмутен до дъното на рибарската си душа от тая явна несправедливост.

– Кириле, Кириле! – гласът на Соня го стресна. – Щуката пита по телефона, могат ли довечера да поканят и проф. Чапкънов-Чипарето де? Ела се разбери с него, не мога да оставя пюрето на котлона, хайде!

-Е, сега вече я оплесках съвсем! О, Боже! О, Боже! Кажи му, че… какво да му кажеш? О, Боже! Кажи му… Отиде ми репутацията! Соня, измисли нещо там! Леле мале, ам сега?

На вратата се показа младата му съпруга – почти момиче, с тъничка фигурка и тъмни дълги коси, прибрани под пъстра, като роклята й забрадчица. Тя погледна смачканото и объркано до немай къде университетско светило, решително изтича до багажника на колата, погледна с отвращение пълния ардауш, който цареше вътре и като смигна съзаклятнически, предложи да го затворят, ама така да го затворят, че да не може да се отвори скоро!!!

Соня искрено си го мечтаеше!

Кирил Петров схвана идеята. Слава Богу, че имаше под ръка тая умна и досетлива жена! Винаги беше способна да измисли изход от всякакви ситуации. Значи тъй – проклетият багажник е заял, не ще да се отвори – и туй-то! Рибата е вътре! Положението е обсайт! Хубаво, ама бай Пано, как ще го направи, като доброволно се заключи в гаража, спасявайки се от двете развилнели се кобрички? Олеле, и за мача закъснявам, мамка му – днес ми е опък ден! Соня, Соня – заеми се ти! Спасявай ме! Измисли нещо за довечера! Моля те, моля те, писенце!

След минута, потен и некъпан, скочил набързо в изгладените от Соня шлиферни панталони, Кирил в движение закопчаваше праната си светлорезедава риза и понесъл речните аромати, бързаше да настигне Директора надолу по стръмната уличка към стадиона.

Младата жена без да губи време, извика своята съседка и приятелка Мими, връчи й ключовете на „Москвича” и я помоли да го закара в техния двор.

Потърси Свекървата – да го предупреди за плана, че да няма издънки. Разфучалата се Стефучи, с пяна на уста й посочи гаража – демек: оня мухльо е „спасен” вътре, търси си го сама! Соничка почука на масивната врата и помоли любезно доброволния затворник да не се вясва довечера на рибното шоу – нали по спешност „поправя” проклетия капак!!!

Не разбрал – къде какво поправя, бай Пано подаде глава, плахо открехвайки вратата, огледа страхливо „хавата”, но дълго не успя да се съсредоточи, ударен в носа от тънкия и нежен парфюм на Кировата половинка. Най-сетне схвана идеята и обеща да е „невидим”: „Аз за „халибиту” на Кирата и маймун ставам, шъ знайш, Сонче!”. И с истински маймунски отскок се шмугна обратно в бърлогата си.

Като осигури „халиби”(алиби) за злополучното „сефте”, Соня набързо премете останките от рибешки глави и кости, разпилени пред къщата, грабна портмонето и отскочи до магазина. Скумрия нямаше. Купи двайсетина „Копърки в доматен сос” и се зае да измайстори своите аламинути и предястия, които щеше да поднесе с разкошна супа по градинарски, печени пилета и фантастичното си картофено пюре с чесън, копър и черен пипер; придружени от огромно количество шопска салата! А за капак, извъртя традиционните за посрещанията на дружинката две баници: сладка и солена. Бирата, поне две каси изстудена „Болярка”, щеше да е от „Хабилитираните шарани”!

Пак се очертаваше „напрегната творческа вечер”! Обилното меню трябваше да компенсира липсата на „сефтето”, злощастно заключено в багажника, съгласно пробутаната от Киро Камъка Сонина версия. При това, загрижена за психическото състояние на съпруга си, Соничка внимателно и тактично щеше да помоли „шараните” да не споменават за случая пред разстроения Кирил и да не го разпитват – просто, днес му е опък ден!

 

Късно вечерта, когато всичко беше ометено до шушка, а от бирите и глътка не остана, подпийналата компания „шарани” заплува с приповдигнато настроение към свои води. Що са дни занапред – техни са! Лятото сега започва! Кирата ще се отсрами, както той си знае! Леле, какво ядене ще падне… Ах, тая Соня!

След полунощ, Киро без да се изкъпе, само поумил се криво-ляво, преди да заспи сам – Соня не понасяше да споделя компанията на всичките речни миризми лъхащи от доцента и редовно, в такива случаи, спеше с дъщеричката си в хола, та преди да заспи, Киро си проведе в леглото сеанс – автосугестия:

„От утре съм свободен: нов ден – нов късмет! Няма да е опък, като тоя, я! Да има да взема Свекървата – по тъмно ще се изнижа и ако не ударя на завойчето на Росица – двайсесетина кила поне, да не ми е името Киро Камъка!

Ама, че ден беше днешният – леле-мале! Опък, та опък! Добре, че е Соня! О, пък утре…

Пък утре… Утре си е за утре – да ми е на късмет!”

1986г., София

 

 

Posted on

Като тревата

Повярвах, че ще дойдеш. Тази нощ

избягах от съмненията. Нека

задъхва се денят от росен хвощ

и борова смола… И върховете

дъха си в облаци да сбират на табун,

и тътен да се ражда горе…

Сега е все едно къде

очите ти ще ме накажат с огън!

Обичай ме! Какво, че дъжд плющи

над сребърните смърчове столетни –

нали сме само дъхави треви,

избухнали на крачка от пътеката!

През лятото ще прогорим съвсем,

но коренът ни – пролет ще дочака!

И Любовта ни няма да умре!

Безсмъртна е – като тревата!

Из книгата-спектакъл

„Път от Светлина в Безкрая“ – 2016г.

http://toniaborisova.com/#

 

Posted on

Чуй ме – ела!

Понякога – внезапно и необяснимо,
като дяволче скрито в душата ми,
изскача от тъмния ъгъл желание:
в този миг да си мислиш за мене!
Затвори си очите и повикай спомена –
тая жива искрица, неугасена
от мълчаливата неизвестност
на безкрайни и тъжни дъждове…
Помисли! И ще видиш как ражда се Огънят:
пропълзява езичето – тъничко, бледо,
лилава нишка, нежно-синя следа,
после лумва високо, горещо и алено
и душата ти – болна от обич, душа,
нямо, без стон изгаря разжарена,
изтерзана от диви копнежи – сега,
да ме имаш отново – беззащитно момиче,
в този миг да ме имаш – откровена докрай!
С оня звук от гласа ми, който казва: обичам!
С нежността на ръцете – упорита вода,
всички ръбове в острия камък на Времето
с постоянство изгладила…Чуй ме – ела!


1978г.В.Търново
Из неиздадената книга „Тайнства“

http://toniaborisova.com/#