Posted on

Притча за златните ябълки

Художник – Илия Бешков

 

Зима. Януари. Смрачава се, а пак няма ток. Че и дърва за печката – няма. А вечер в Балкана си е студ. Вятърът, като надул в комина едни кавали – свири ли свири, та чак притреперват кюнците.

А на мен ми трепери под лъжичката. Търся свещи и се чудя какво да дам на децата да хапнат.

На вратата някой чука. Съседката Гина носи тенджера с варена царевица. Господ здраве да й дава! Спаси положението! Няма да легнат тази вечер гладни децата! А и за утре ще има – пък ние с баща им, ще я караме на вода. Той още не се е прибрал от близкия градец – нали е фотограф, отиде някаква сватба да снима. Дано не поискат само три снимки, като миналия път: портрет на булката и младоженеца, после двамата заедно с кума и кумата, а за по-малък масраф, на третата снимка – цялата рода накуп, накачулила щастливото ново семейство!

Добре ще е, ако донесе поне два хляба! Щото тук, на село, на нас – софиянците „приодалци”, както ни нарича Кметът, купони за хляб и „дръва” не ни се полагали! Отдека сме дошли, там да си одим! Що сме му били на него у село – интелигенти, учени: фотограф и артистка! На туй отгоре три „лапета” повлякли!

 

Хапнаха по малко от златистите зрънца дечурлигата, наредиха се едно до друго на леглото с шапки на главите, завиха се с родопското одеяло и впериха очички в мене.

-Мамо, разкажи ни приказка! – гледат умолително трите хлапета.

-Ама да е „по-такава”! – дяволито намига голямата кака.

Приказка значи. И да е по-такава! Е, нищо не ми пречи да опитам. Зер, в тъмното книжки не могат да четат. И телевизия няма. Пък така поне аз щяла съм да се упражнявам – моите приказки били цяло „театро”!

Съседката и тя приседна на едно малко столе до леглото – да послуша, що за приказка ще каже тая, сладкодумната гражданка.

И аз – няма на къде, подхващам нишка от къделята на една „по-такава” приказка.

Имало едно време – познайте какво! – имало един Народ: трудолюбив, честен, почтен. Всичко му идело отръки. С каквото да се захванел – майсторски го свършвал. С ум и сърце, с обич градял къщи, мостове, пътища; садял градини и лозя, цветя и жито; отглеждал неизброими стада; мъдро възпитавал децата си. И много пеел – в песни разказвал живота и историята си. Умеел да се весели и празниците си да тачи.

Само, че имал два кусура, ще рече – ненужни качества: знаел си ги, ала не можел да се отърве от тях – много бил търпелив и в пазвата си носел змийчето на завистта!

Пишман историци му набили в главата, че има само 13 века история, другите хилядолетия спестили – я поради незнание и глупост, я защото за това им плащали! Та от тези уж 13 века история, откак имал държава – седем, Народецът изпъшкал под хомот. Вратът му се протрил и загрубял, та когато след преврати и революции, сам си нахлузил копринен ярем, не усетил веднага коварната му примка. Леко му било, втурнал се възторжен да оре и засява народната, своята си нива, без да разбере, че крачи все в същата бразда и сее  отколешни благи надежди.

Зад ралото, стиснал копринените поводи на Свободата, отначало закрачил Тошко – едно дребно, хитро „човече от Народа”, със селска кръв и „големи идеи” в главата.

За благото на тоя същия Народ, мъдрият и амбициозен „Предводител” наредил да се огради с бодлива тел  хубавата и плодородна земя на държавата – лоши очи да я не урочасат, крадлива ръка – да не й посегне!

Най-вече – заради Дървото!

Какво дърво ли?

Необикновено! Раждало всяка година по една златна ябълка – Надежда! И макар, че не ставала за ядене, Народът й се радвал като я гледал как расте и се налива!

Само, че тъкмо да узрее, в потайна доба, незнайна Ламя профучавала, грабвала чудния плод и го отнасяла вдън земи.

Омърлушвал се Народът. Угасвали очите му. Псувал и се заричал – следващата година да оварди ябълката. Белким няма да се намерят юнаци за тая работа!?

Тупнал се тогава Вождът по гърдите и се зарекъл – пукне ли пролетта, да сбере дружината.  Що балкани бил изръшкал с нея, преди да поеме остенът на управлението!

– Остенът какво е, мамо? – хорово питат децата.

– Дълга пръчка – за сръчкване на впрегнатия в държавната кола Народ, нещо като дистанционното на телевизора. Ама е много различно… – и усещам, че май не можах да го обясня сносно.

Хитрото човече често използвало Остена: сръга впрегнатия в хомота Народ, ускори му крачката към „Светлото Бъдеще”; повтори процедурата и… браздата е предсрочно изкарана!

-Да, да  – ясно е вече! – казва каката.

А аз продължавам.

Било през пролетта на 1956г. Месецът – април. Тошко свирнал с крушово листо и сбрал дружината – все отбор юнаци: един от друг по-бабаити: наперени, самомнителни, с претенции за безпогрешност – и на мерника си, и на делата. Наредили се под сянката на дървото да чакат Ламята.

Изстъпало се отпред ниското човече, Тошето де, придало си интелигентен вид и изложило надълго и на широко пред юнашката аудитория съображенията си относно стратегията и тактиката за борба с Ламята и опазването на общонародната собственост, сиреч –  на златните ябълки.

Кимала одобрително сговорната дружина, кънтяло априлското небе от ръкопляскания, „Ура!” и „Да живее!” Народът се радвал, че са така единодушни защитниците на неговите интереси. Обнадеждил се и ентусиазиран опънал жили към необятните хоризонти на благоденствието. Принасял на избранниците от пиле мляко – да не си изгубят силата! Хапвали  си юнашки юнаците и гръмогласно се кълнели да овардят ябълката. Всеки се мислел най-достоен, слава и почести бленувал.

Цяла година дружината усърдно се квалифицирала в ловджилъка – зер Ламя е това, все някой трябва да я улучи! Де що хубава гора имало – заградили я, уж за резерват. Голяма стрелба паднала. Чет нямали еленовите рога, глиганските глави, лисичите и мечи кожи! Разхвърчала се и перушина – яребици, фазани, пъдпъдъци… планини от дивечово месо! И нали е грехота да се хвърля – потели се по пирове юнаците в разкошните ловни дворци…

Като се наситили на местната фауна, организирали ловни екскурзии в Африка.

-На сафари в Серенгети, а? – скача малката дъщеря – страстна защитничка на животните. – Безобразници!

А Вождът даже ходил на специализация в… Монголия и надминал световния рекорд на събрани еленови рога от убити саморъчно елени. Най-голям майстор бил на мечия лов обаче. Нали огромна е меца и много прилича на… Ламята! Примамят му я на тясно място; оръжието му – модерно, с оптически мерник, само натисне спусъка и… няма отърваване за мецаната!

Така се търкаляли, изпълнени с „напрежение и труд” делниците на народните избранници.

А ябълката се окръгляла, натежавала и примамливо греела нощем.

Като му дошло времето, с вихрушки, гръм и трясък, Ламята я откъснала и се невидяла.  Стреснали се заспалите от преяждане юнаци. Защурали се насам-натам. Някои тъй и не разбрали какво и как се е случило. Обвинявали се взаимно, но на сутринта се оправдали с обективна причина – с пустата вихрушка! Тъй е като нямат едно заслонче поне – някакво там, временно…

Нямало що – повдигнал рамене Народът, па се заловил да построи всекиму – според табиета и вкуса, покрив над главата – вихрушките да не им пречат на бодърствуването.

Но… пак имало недоволни! Изпълзяла от пазвите им Завистта, засъскала с отровен език; бодяла с ненаситно, алчно око наляво и надясно, а в лигавата й диря се пръквали дрязги и разправии. Всеки искал дял от сянката на чудното Дърво. А то, да не е боабаб? За толкова много юнаци, сянката не стигала!

Развихрила се истинска битка – за пред Народа я нарекли Дискусия!

Така се увлекли юнаците, че не усетили как се изтърколила годината, долетяла Ламята и под носовете им отново отмъкнала народното богатство.

И пак трябвало да се оправдават. Станало им навик: една година – суша, друга – киша; подир туй – градушка, сетне – ветрища, безветрие…

Виновни – нямало!

Златни ябълки – също!

А пазачите ставали все повече и повече. Синовете, внуците, че и правнуците на Баш-юнаците с охота поемали честта да овардят ябълката и претрепят Ламята срещу скромен дял от… сянката на чудното Дърво! На калпак само по няколко стотици квадратни метра застроена площ искали, какво толкова!?

Народът се трудел усърдно – нищо да не им липсва. Гласувал им доверие – преизбирал ги, за по-сигурно, да не се откажат от варденето! Изпълнявал им прищевките и търпял приумиците им – нали е за общото благо! Не му харесвали някои работи, ама аха-аха да вдигне глас и вземе, че се сети за мъдрата поговорка – оная, за преклонената главица и сабята; сведе очи, почеше се зад ухо, измърмори под нос нещо по адрес на нечия юнашка майка и примирено опъне жеглите.

-Какво, какво правел? – пита синът.

-Продължавал си трудовия процес! – отговарям.

-Така го кажи, мамо! Какви са тези термини – жегли?

И тъй, опъвал Народът жеглите денем и мълчал. В потъмнелия му поглед се зараждали мълнии. Вечер, като ударел резетата и оключел всички ключалки, на чашка пред верни приятели отпущал душата си. Разправял вицове за юнаците, управията и копоите им… Хихикал в шепи и се озъртал: „Страх – лозе пази!” Не му се „почивало” на Белене и Ловешкия „Слънчев бряг”! Шепнел, щото ушите на юнаците, били особени: чували всичко, освен… Ламята! Току-виж стигне до тях някоя пиперлия приказка, разсърдят се и скочат срещу Търпеливеца. А той да не е Ламя да избяга? Коренът му е тук, земята – него чака, нищо, че е отровена и омърсена от техните експерименти. Тя е вечна! Всичко ще преживее!

Ей, на – още ражда златни ябълки! 45 лета Народът заспивал под тяхното сияние с кураж и надежди, и осъмвал ограбен. А в най-компетентния и осведомен ежедневник „Юнашко дело”, сутрин прочитал поредното оправдание, гарнирано с невъздържани нападки по адрес на Ламята: безочливата крадла, която трупа отмъкнатото народно богатство в луксозната си бърлога под върховете на… Алпите!

Търпелив бил Народът, ама и на него му дошло до гуша! Дотегнали му клетви и обещания; оправдания юнашки! Решил – удря секирата на Дървото и разваля сенчестия рахатлък на щатните „Ламя-авджии”! Разбрал – орташката работа – огън да я гори! А и се поопарил яко – изпосталял да ги носи на гърба си, а от набезите на Ламята, Държавата съвсем се ошушкала и обрулила!

Да си кажем правичката – Ламята била най-малкото зло. Юнаци от всякакъв калибър съветвали, предписвали и постановявали на Народа, съгласувано с Вожда, кога да оре и сее, да жъне и меси хляб; как да ражда и кръщава децата си; на какво да ги учи, какви песни да пее дори, макар да не му било до песен. От некадърната им управия така заборчлял, че и неродените имали да плащат до гроб!

Е, това вече не било за прощаване!

На 45-тата година, като приключил най-напред с есенната сеитба, Народът грабнал секирата и застанал под Дървото. Вдигнал очи да го поогледа и що да види: юнаците направили реорганизация – накатерили се до един горе! Разположили се на всеки клон и вейка, като дървоядите –гризат ли, гризат, дано напипат златната жилка!

А на най-високото, на „златното клонче”, в удобно гюме, хитрото дребно човече, Тошко – „Човекът от Народа”, въртял подозрителните си лукави очета и поддръпвал конците на номенклатурните юнашки кадри: стряскал ленивите, озъптявал престараващите се, поощрявал усърдните с благосклонното си НЕвнимание.

Притъмняло на Народа, плюл си на ръцете и първата треска излетяла…

Точно тогава изневиделица се появило Момчето с торбата!

-Чакай малко! – рекло. – Аз ще опазя златната ябълка! Какво ме гледаш изпод вежда – млад съм, зелен и невъоръжен, но ще откъсна златната ябълка! С ум и с ей това – в торбата!

Засмял се горчиво Народът.

-Тези, – рекъл, – погледни ги – да не би да са без акъл? 45 години вече вардят: оръжието им -супер, условията им идеални, за стандарта на живот – коментар да няма! Ама не успяха и една капка кръв да пуснат на Ламята: да я видим, джанъм, тая кръв – червена ли е , синя ли е?! Върви си по пътя, Момко,  дорде си цял! Нарамвай си торбата и дим да те няма!

Чули препирните юнаците. Секнало гризането. Уплашили се: съскала секирата, надвиквал я Конкурентът! Самоуверен, наперен, от нищо не му пука! А какво ли имало в торбата? Там бил въпросът!

Сбрали се на пленарно заседание. Виновен, трябвал им ВИНОВЕН – на часа! Обявили по спешност „благодарност” на Вожда и го смъкнали, разтреперан от гюмето. Поогледали се и задружно изтъркулили най-заспалите и престарелите.  Поизпратили на обучение в чужбина по-кадърните, ( че и некадърните). Обвинили в недобросъвестно носене на службата тоя и оня и му запушили устата с тлъста пенсия. Понамаляли. Поизпотили се докато натъкмят имотното си състояние около средностатистическото равнище – по документи, разбира се! Документът е важно нещо, ей – току-виж Момчето поискало всичко да се декларира публично!.

Поканили накрая Момчето любезно на държавната трапеза – да хапне и пийне. Пошушнали му нещо за стабилен покрив и прилично възнаграждение във валута…

Ала то държало на своето – ябълката да варди, та ябълката.

Тук за малко прекъсвам приказката, колкото да надникна иде ли си моят човек от сватбата.

-А после, мамо, какво станало с Момчето?

-Ядосали се юнаците. Наобиколили го, извили му ръцете, опрели му в тила нещо студено и опасно. Грабнали му торбата. Отворили я. А вътре – що да видят: кожата на Ламята! Станало ясно, че – Ламя отдавна нямало! На времето, бащата на Момчето я убил и прибрал златната ябълка. После всяка година навличал люспестата кожа и с гръм и трясък откъсвал поредния плод. Докато се усетят шашардисаните вардачи, ПсевдоЛамята изчезвала в тъмното. А ябълките пък потъвали в солидни банкови сейфове из Швейцария! Момчето наследило торбата с кожата, златните ябълки и ролята… на Ламята. Сега за нея и „Оскар” можело да получи! Е, не точно „Оскар”, ама всенародната слава, като победител на омразния звяр – в кърпа му била вързана!

Зяпнали от изненада и обида юнаците.  „Помолили” Момчето да се откаже от честта и славата  на Национален герой – „Победител на Ламята”, длъжността Президент му осигурили – назначили го да пази кожата на Ламята! При такава ”любезност”, как няма да се съгласиш?

А за пред Народа обявили, че от днес нататък Държавата се преустройва и започва ерата на Демокрацията! На хоризонта се показало сияйното Слънце на бленуваната Свобода! Всеки имал право да претендира за всичко!

Избухнал грозно Гневът на Народа срещу онези, които толкова години хрантутел. А те моментално, като хамелиони си сменили цветовете, слели се с обстановката, внедрили се в новите структури на управлението, докопали си клонки и вейчици от златното дърво и с наточени зъби се заели пак да гризкат лакомо.

Гризкат и пискат, пискат и гризкат! Всеки бързал да се натъпче до пръсване. Но и да понатрупа златце в сейфове и чуждоземни банки. По две роли наведнъж подхванали – класическа конспирация на приспособленчеството! Панаир над панаирите! Сменяли си маските през ден, пребоядисвали се – сини, червени, оранжеви, жълти, виолетови, зелени, та и пепитени – според политическата мода!

Задухали ту горещи ветрове отляво, ту – студени отдясно. Разлюлели се едни митинги, бдения, протести и демонстрации! Закрещели от трибуните новите водачи и борци за Святата Истина, за правдини и справедливост… Подскачал Народът, горил чучела, дрънкал с празни тенджери по улици и площади; еуфорията била пълна!

А Юнаците – цели пълчища кандидат-вардачи на Златната ябълка, се редували да навличат кожата на Ламята. Представлението минавало блестящо: без никакво съмнение – сценарият бил изпипан, актьорите – опитни!

Щом поредният Ламя-Юнак откъсвал ябълката, начаса започвали грозни дандании при подялбата, маскирани като дебати за светлото Бъдеще на Демокрацията! Народът гледал и слушал, слушал и гледал. Взел да свива юмруци и да „благославя” майките им. Щото май вече проумявал, че иде реч за Демо – крадация!

-И какво станало? Натупал ли ги, изгонил ли тези използвачи? – с яд пита малката дъщеря.

–Къде е сега Дървото със златните ябълки, мамо?- интересува се синчето.

Къде е? Знам ли! Нали всичко се подмени в декора на трагикомичната пиеса  – вече нищо не е това, дето беше. Същински „Туийн пикс”! Дървото със златните ябълки спря да ражда, листата и семената му се разпиляха из далечни земи – през планини и океани, в чужди градини плод да дават!

Пък нашата си градина почерня и изсъхна…

Ударно се изсече и продаде в чужбина гората, планините лъснаха голи; пороища завлякоха пътища, села и градове. Дървета се садиха кампанийно – да множим народното богатство уж, а Златната ябълка, така и не влезе в държавната хазна… Същинската де, иначе – нали технологиите напреднаха, холографското й изображение се мъдри в музея на Историята за показ и успокоение на ония, дето все си развалят рахатлъка да дирят Истината!

Бързам да потвърдя пред децата, че има още такива чудаци – наивници ли са, идеалисти ли, ама за пред света, умиват лицето на обезверения вече Народ.

А Народецът, как да не се обезвери или да не заприлича на своите „вардачи” и  „ водители”! Нали са го отупали като брашнен чувал до шушка! Мнозина, и то най-обикновени човеци, за по-лесно се турят под индигото, ксерокс му викат днес, и правят – мота-мо като Избранниците. Явно, наум си казват: щом ония могат, да не сме по-прости и некадърни, че да не краднем от общото благо, дето никой не го е броил и мерил? Кой ще му хване края? Юруш, на държавното братя – грабете, лапайте, трупайте дето сварите: в банки и „бурканбанк”; в сейфове и офшорки; приватизирайте заводи и предприятия; комасирайте, демек – режете кооперативната земя като баница и прилапвайте най-хубавите парчета, та до девето коляно и за правнуците да има! Той, Келепирът, веднъж бива!…

Сега Юнаците-дървояди се пръснаха, деца, и се преквалифицираха по подобие на прословутите Барбарони във всевъзможни шефове и шефчета на нещо си в Държавата. Марионетки са, на челата им го пише, но нали им плащат – усърдно подскачат насам-натам, накъдето ги врътнат кукловодите. Една мисъл им е в главата: да става каквото ще, само и само Негово Величество Процентът, дето в техния джоб влиза – да оцелява и се множи!

Замълчавам. А буцата в гърлото ще ме задуши.

Децата ме гледат с потъмнели очета и смръщени вежди.

-Е, че „приказка” разказваш, мамо! Къде й е щастливият край?

Ех, ако можеше приказката да има щастлив край, като в книжките! Но, наследниците на онова котило „управници” добре са се погрижили тая „приказка” да остана с отворен край.

И днес безупречно действа пустият му водачески принцип „Нон финито”! Зер, дограбил веднъж заветната Власт, кой доброволно ще пусне златната жила?

Е, някои се пуснаха от клоните на прояденото отвсякъде Българско Дърво на Живота,  ама чак когато се развъртя секирата на народното недоволство. Развали им се рахатлъка: да му се не види макар – за беда, все остават и такива „електорални единици” със секири, у които гори огнения непримирим дух на Предците и са решени на всичко, само и само да опазят Правдата и България!

Но хитреците-дървояди, на прибежки и с подскоци, блъскайки и настъпвайки се, безогледно, нагло и безцеремонно…  загризаха оцелелите дървета в Българската гора.

И започва пак едно яростно взаимно плюене, ръгане в ребрата и плискане с помия; фабрикуване на досиета; размахване на компромати, катерене по главите един през друг – нагоре към заветните златни върхове на Властта!

А  в свободното от гризане време, от устите им не пада голямата дъвка за „демократичните ценности”. Те, очевадно им липсват, но нали е „престижно” да се изразява „ принципна политическа позиция”, под път и над път, от екраните на всевъзможни печатни и електронни медийни трибуни, разнокалибрени „оратори” разтягат тая дъвка, като ластик. Един спре – да си вземе солук, друг я грабне от устата му, изпльока я шумно,надуе я яко, та направи поредния балон… Да се шашардиса целокупно държавата. И света!

Гризат, окръглят шкембетата, надуват гуши, преяждат с власт, пълнят банкови сметки и трупат имот след имот – за цялата рода, до девето коляно да има! Бързат – да не вземе някой да им запали гората… Знае ли се с този гневен Народ! Като писнал – дайте досиетата, та – дайте досиетата! Ама, докато работи „Фабриката за илюзии” – как щяло и да им ги дадат!

Зададе ли се обаче Големият Пожар, Избранниците ще минат спешно на План „Б” – в суматохата ще изтъргуват тихомълком за тлъсти проценти де що има и става за продан, ще дадат на концесия златните жили, водата и земята Българска. Тъй де – няма да изтърват личната изгода и големия келепир, я!

Тайничко ще разпродадат държавата, щото поне една от репликите на знаменития си предшественик Тартюф са научили и запомнили наизуст: „Но не грешиме ний, кога грешиме тайно!” Ех, Молиер, Молиер, добре, че умря на сцената, да не видиш докъде я докара в световен мащаб тартюфщината!

Хеле пък българската – ешът й го няма!

И съвсем легално нашите тартюфчета ще си се изхлузят къмто чужбинския Рай! Нали паричките от сделките и там ще пълнят банковите им сметки!

Паричките да прилапат, а подир туй, ако ще и потоп да се излее!

И с България да става каквото ще!

Една сълза се търкулва от очите ми и пада върху челцето на златокосата Сълзица. Тя отваря очи, поглежда ме с обич и тихо, в полусън казва:

-Мамо, живо е Дървото, живо е! Виж – имаш три златни ябълчици!

Голямата кака, изхлипва в шепи, Златокоската се усмихва, а Синеокият изтърсак вече спи, стиснал малките си юмручета…

Милата ми добра съседка Гина, отдавна петимна за внуци, бърше с крайчеца на престилката рукналите си сълзи и става да си ходи. Изпращам я с догарящата свещ до вратата и гледам как потъва в снежния мрак.

Фъртуната вие и размята – същинска Ламя, голите клони на ябълковото дърво пред къщата.

Къде ли е моят човек, дали не е тръгнал пеша? Как се минават 12 километра без пъртина в тъмното! Моля Те, пази ми го, Господи!

А, ето  – иде си! Като снежна пряспа е. От нея тъжно светят сините му всевиждащи очи: една  обща снимка само, една снимка поискали – ама да е по-голямшка, та да се разпознаели всинца сватбари! Пълна мизерия! И в джобовете, и в душите! Ех, Народе!!!!

Влиза премръзнал. Вади от джоба на шубата своята, увита в салфетка, сватбарска „почерпушка”.

За дечицата я носи!

Прегръщам го с безмерна обич. После се навеждаме двамата, целуваме трите чипоноси златни ябълчици, духваме свещта и на пръсти излизаме от стаята.

Нека сънуват децата приказки. Истински приказки – щастливи, без край!

1997г., с.Люти дол

 

Posted on

Прошка

На отсеченото орехово дърво,

посадено в Димитровград

от баща ми при моето раждане

Завърнах се, а теб те няма:
отсечен ти е дънера – до корен!
Погалих го с трептящи длани
за прошка днес да те помоля,
че тъй и не намерих време
четирдесет и пет години
едничко орехче да взема…
Несправедливо е! Прости ми!
Заглеждам се – да разгадая
как Времето през теб е минало;
по пръстените да позная
следи от спомени изстинали –
от толкова лета и зими, 
в които мене ме е нямало…
И ето – закъснях! Завинаги!
В душата си те носех, Орех мой,
Връстнико мой, огромен дом на птици,
отдавна отлетели в свой различен свят.
Дали ще се завърнат, като мен
гнездата си изгубени да търсят?
В очите ми горчи сълза –
днес в пръстена на своята прегръдка
прегръщам само спомена, уви!
Прегръщам спомена сега…

А дънерът на Ореха мълчи!
2012г., Ямбол
Из „Пътеки към Душата на България“
Тоня Борисова

Please enter facebook post url.

Posted on

Мълчание

 

Мълчах.

Ръцете ти във трепетно очакване стаени

ме плашеха.

Мълчеше.

Очите ти – издайно пламнали говореха

и бялата Душа

с най-чиста непорочност изповядваше:

„Обичам!”

Мълчание.

Най-дивна музика,

с която две души –

без думи

в една душа се сливат!

Миг от Вселената,

миг на очите:

„Обичам те!”

1976г., В.Търново

Posted on

„Път от Светлина в Безкрая“ – „На Душата ти светлото зная“

 НА ДУШАТА ТИ СВЕТЛОТО ЗНАЯ

Пред огледалото на Душата ти
заставам запалена
от вълнение, нежност и болка
и се взирам тревожно –
да видя доколко
Добротата е жива у тебе.
Нищо, че гледат очите ти
тъмно-присвити
и пламъче зло в тях заканва се някому!
Нищо, че думите – камъни тежки
по стръмните насипи на обидата
ядно търкаляш в гнева си…
Нищо, че в страшен юмрук
е свита ръката ти ласкава…
Аз те познавам добър
и на Душата ти светлото зная!
В мен е ключът на твоята Сила –
едно заклинание тайно.
Думичка само, ако прошепна
и те докосна – както вятърът нивата,
изпод клепки да те опаря после
с пъстро-зелено око, Ревнивецо,
сам ще развееш бялото знаме,
при мен начаса ще дотичаш…
Щом те целуна – чудо ще стане:
тежката броня мигом се свлича
и ставаш доброто, виновно, голямо
и мило дете, което обичам!

Из „Път от Светлина в Безкрая“, 2016г.

Please enter facebook post url.

Posted on

Из „Път от Светлина в Безкрая“ – „Ти и Аз“

ТИ И АЗ

 

За мен, Любими, Ти си Тайната –

Вселената, която ме обгръща:

неопознатата Безкрайност –

от нея няма връщане!

А Аз съм просто – Светлината:

неуморима, блеснала в Пространството –

да те откривам в необятното,

безвременно и вечно странстване!

1984г.

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Билбо“

БИЛБО

На вярното кученце Билбо –

 с обич и благодарност, че ми спаси живота!

Почивай в мир, Билбе!

Дребен шнаутцер и булонка  –

потекло стабилно,

украшенийце  балконско,

аз съм куче – Билбо.

Сиво-черен е кожухът ми

щом съм неподстриган,

сякаш съм възглавка пухена,

от която мига

моето едно оченце –

/другото е сляпо/,

затова съм си ергенче

осемнайсто лято.

За звънец ме имат вкъщи,

а в квартала знаят –

видя ли човек намръщен,

спуквам се да лая!

Който злобно ме закача,.

или ме подритне –

свършено е с него:  скачам,

като лъвче рипвам

и крачола ли, полата –

стават на парцалки!

А когото пък ухапя –

спи на закачалка!

С нашите съм много кротък –

не досаждам никак:

хапвам, ако има кокъл,

литвам, щом ме викат.

Цял ден в кошчето мирувам,

дремя като буба,

но с дечицата танцувам

и подскачам лудо

покрай моите стопани,

просто тъй – от радост.

Искам мъничко внимание,

„Браво!” – за награда.

Те си ме обичат много,

грижат се за мене.

Е, понякога са строги

и  обикновено

карат ми се щом направя

„мръсните белички”!

Благородно им прощавам –

аз обичам всички!

За стопаните си скъпи

давам свойта кожа –

в огъня за тях ще стъпя,

ако се наложи!

Могат с мен да се гордеят

и за цирка ставам:

атрактивен съм, умея

номера да правя:

сядам чинно на опашка,

вдигам предни лапки

и стоя така юнашки,

за едната хапка.

Предан, търпелив и верен,

казано накратко:

в страх и радост все треперя –

кучешки характер!

1995г., София

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Зимна приказка“

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Снегът се сипе и полека

затрупва тихите пътеки.

Блестят стъклата в лед сковани

и приказки разказва Мама.

Децата слушат онемели:

долитат тук добрите феи;

Снежанка, седемте джуджета

и Принцът в златната карета…

Не тичат малките краченца,

Не звънкат весели гласченца:

в креватче –  Братче и Сестриче    

сънуват Златното момиче;

Препускат с конче-вихрогонче

след плюшеното синьо слонче,

което в детската градина

донесе вчера Ангелина…

В завода Татко е на смяна.

Ще го дочака будна Мама –

и щом под клони заскрежени

спрат стъпките му уморени,

на двора, цял отрупан в сняг,

тя с обич ще го срещне пак.

1965г., гр.Димитровград

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“- стихове за деца – „Коте-глупаче“

КОТЕ-ГЛУПАЧЕ

Днеска с мойто котараче

цял ден жално – милно плачем:

то – за двете сиви мишки,

аз – за новата си книжка,

дето ми я купи, Мамо!

Радостта ми  бе голяма,

че нали съм в първи клас,

буквите познавам аз,

щях да си я прочета

бързичко – за час, за два!

Беше интересна книжка!

В нея две забавни мишки,

с хитри, лъскави очички

можеха да вършат всичко!

В стар галош – същинска лодка,

плаваха в дъждовна локва

под носа на Котарак,

с ей такъв голям мустак!

Той им слагаше капани,

дебнеше ги и в тигана,

за следобедна закуска,

канеше се да ги схруска.

Ала как се свърши тая

гоненица –  аз не зная.

Без да видя и усетя

седна ми на коленете

мойто плаво котаче

и започна да закача

симпатичните мишлета –

веселите две братлета.

Тъй настръхна, замяука,

сякаш викаше им:

„Тука, по-наблизо ми елате –

лесничко да ви излапам!”

Нарисуваните мишки

в милата ми нова книжка

и не искаха да знаят,

че им идва вече края.

Скочи котето, приграбчи

книжката и с двете лапки

сдърпа страниците бясно.

И на мен ми стана ясно,

че сред този куп хартия

буква няма да открия!

Непрочетена остана

веселата книжка, Мамо,

а пък котето-глупаче –

с празно, стържещо тумбаче.

Ех,че шантав котарак!

Как да го накажа, как?

с.Люти дол, Община Мездра, 1991г.

Подготвено за печат, като самостоятелна книжка с илюстрации от Сълзица Борисова.

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“- стихове за деца – „Приспивна приказка“

ПРИСПИВНА ПРИКАЗКА

Хей, юначе, я млъквай веднага –

срамота е да плачеш във тъмното!

Нали Страшното вече избяга:

виж – заключих вратата, до съмване.

Една истинска приказка, сине,

под възглавката чака те сгушена:

„На Луната балончето синьо,

със сребристата нишка на пушека

за комина завързал е Вятърът –

вместо лампа в нощта да му свети.

Отдалече той идва в земята ни –

чак от южните топли морета.

Рошав палавник – весел и хитър,

талантлив е и всичко умее:

пианист и велик композитор,

той накара стрехите да пеят!

Щом ледунките, като клавиши

леко, с тънички пръсти погали,

размечта ги и ето – въздишат,

и разплитат на Зимата шала.

А от покрива грабна калпака –

тъй го метна незнайно далече,

че сега керемидите тракат

и навярно червени са вече!

После тихо Ветрецът опита

да изтрие стъклата и всички

чудновати рисунки, които

нарисува Студът без боички.

Не плачи, утре щом се събудиш,

че я няма пързалката вече –

тая нощ тя съвсем се изгуби,

но е тук твойто снежно човече:

то те чака самичко на двора

да ти махне за сбогом с метлата!

Чуй, послушай какво ти говоря –

не е лош, не е лош този Вятър!

Той е пролетен пратеник, сине,

пръска слънчеви златни букети

и навсякъде, дето премине

става звънко и пъстро, и светло!

Хайде, късно е вече – заспивай!

Прегърни ме, гушни се до мене:

скоро всичко ще бъде красиво

и повярвай ми – много зелено!

гр. София, 1989г.

Подготвено за печат с илюстрации от Сълзица Борисова

Please enter facebook post url.

                                 

Posted on

„Художник“

ХУДОЖНИК

Има блокче и боички

Пламенчо и вече

може да рисува всичко –

даже Баба Меца!

Но защо се изкривява

пъстрата рисунка?

Вместо Меца – коте става,

с лилава муцунка!

То със страшните си зъби –

черни и големи,

сладко си похапва… гъби,

целите – зелени!

Край червената рекичка

синя жаба кряка,

че я жилнала пчеличка –

само с десет крака!

Плува гордо из небето

морава акула.

Облачета-рибки светят

като златни нули.

Ритат раци-пъстрокрили

топка на… Луната,

а на полюса камили

весело подскачат!

Там оранжево-червени

греят ледовете

и от край до край – зелено

плиска се морето!

В него кораб като шапка

е надул платната:

пълен с тайни и загадки,

търси пътя кратък

към страна вълшебна дето –

„Всичко е възможно!”

Пламен бърка цветовете,

но не се тревожи –

има време, ще научи

и дъгата даже!

Топва четката наслуки

и по листа маже.

И какви ли не зверунки

„геният” рисува:

змейо-таралеж-маймунки

и магаре-пудел!

Две кокошчици-лисици,

мишки – цяло ято!

Тропат буйна ръченица

зайчета крилати!

Гласовит жираф с гъдулка

цвили и мяука!

Слон с калпаче и цървулки…

Всичко има тука!

Стана тя, каквата стана!

Ужас! Пълна каша!

Гледа, чуди се – засрамен,

стрестнат и уплашен:

как сега ще се оправи

този свят объркан?

Грешки – хиляди, едва ли

с гума ще изтърка!

Сам портрет си нарисува –

в огледало гледа:

горд, усмихнат, развълнуван,

с боксова победа –

Шампион е! Обещава

вред да се прослави;

Правдата да защитава,

все Добро да прави!

Ала днес оплеска Пламен –

до таван стените…

Ех, какъв Художник! Само

изхаби боите!

гр. София, 1991г.

Please enter facebook post url.

На стихотворението е присъдена Втора награда от Националния литературен конкурс „СТОЯН ДРИНОВ”, организиран от Съюза на Българските Писатели  – гр. Панагюрище, 2003г. Отпечатано е в Юбилейния сборник: Национален Конкурс „СТОЯН ДРИНОВ” – литературни произведения, Издателство – ИК „ОБОРИЩЕ” ООД, гр. Панагюрище, 2003г.

Подготвено е за печат като едноименна книга, с илюстрации от Сълзица Борисова.