Posted on

„Ходене на Добротата по мъките“

 

Скъпи Приятели,
На 20 ноември 1989г. ООН прие Конвенцията за правата на Детето, а преди 18 години, на 21.11.2000г.  в Ямбол, със съпруга ми Александър Борисов и неколцина приятели учредихме Фондация „Сълзица за Вас”. Целите на Фондацията са да възпитава в дух на патриотизъм младите поколения, да подкрепя и защитава даровитите деца и младежи в нужда и неравностойно положение, независимо от тяхната расова, етническа и религиозна принадлежност.

С вълнение си припомням тези мигове. В навечерието на светлия празник – Денят на християнското семейство и младеж, бих искала да отправя своя поздрав и благодарност към всички, които през годините на активната дейност на Фондацията са изразявали съпричастност към идеите и начинанията й; подкрепяли са нашите усилия да правим своето малко Добро, да насърчаваме талантливите деца и всеки техен порив към добротворчество!

Фондация „Сълзица за Вас” бе дело на моето семейство. За съжаление, вече осем години (след смъртта на съпруга ми),тя не работи.

Но не бих искала, обаче, стореното да бъде забравено. Затова си позволявам да припомня извървения път – не поради тщестлавие и славолюбие, а защото положителните примери в живота могат да вдъхновяват за нови, по-смели и сърцати добри дела – нали Доброто е спираловидно извисяване към Божието Съвършенство!

Мисля, че най-добре е да споделя с вас размислите и оценките на дъщеря ми Сълзица – патрон на организацията, за 10-те години на ентусиазъм, прекършени полети, изгубени илюзии, красиви, изстрадани победи и неугасим творчески порив към Доброто, в които цялото семейство участваше всеотдайно, с обич и вяра в благородната кауза.

Тези редове са от подготвяната от доста време за печат книга-изповед – ”Ходене на Добротата по мъките”. Фондацията, чиято движеща сила бе семейство Борисови, никога самоцелно не е търсела медийна популярност, не е получавала дарения и щедри спонсорства. Водехме се от принципа, че да правиш Добро е вътрешна потребност и дълг на истинския човек. Че обективните оценки дава Времето, а то съди по делата. Затова, като Председател и активен член на Фондацията в продължение на 10 години, сметнах за свой дълг да сбера спомени, документи и оценки за дейността й, дадени от участници в събитията и от хора, съпричастни към многобройните й изяви, отразяващи най-значимите и вълнуващи моменти от извървения труден път.

 

Приятели,

Да ви се представя – казвам се Сълзица Борисова. Името ми е символ на чистота, милосърдие, любов и надежда! Сега съм на 32 години, родена съм в София. Израснах в многодетното артистично семейство на Тоня и Александър Борисови – поетеса и актриса и режисьор-оператор. Завърших Художествения колеж „Проф.Николай Райнов” в София със специалност живопис и керамика. Имам 25 самостоятелни изложби и множество участия в международни и национални общи изложби; редица награди от конкурси… Работих известно време като галерист и преподавател в Школа по изобразително изкуство в столицата. Продавах свои ръчно изработвани бутикови бижута… Занимавам се с мода – съвременни облекла с елементи от български шевици и мотиви.

Ще попитате – къде остана темата за Добротата? Нали много хора днес се стараят да правят добър бизнес, какво ново в казаното до тук? Да, така е. Необичайното в моя случай е свързано с традициите в семейството ми, с възпитанието, получено от родителите – да бъда толерантна и правя добро на изпадналите в беда, съхранявайки тяхното достойнство, приобщавайки ги към голямата и вълнуваща истина за добротворчеството, като Божия искра у всеки човек.

Започнала съм да рисувам преди да проговоря. Бях 6 годишна, когато в Босна и Херцеговина вилнееше ужасна война, която осакатяваше и убиваше деца, оставяше ги сираци – без подкрепа и Надежда, без Бъдеще! Гледах репортажите от бомбандираното Сараево и мислех – как мога да помогна? Тогава се зароди идеята да нарисувам една приказка за Добротата, толкова нужна и днес. Родителите ми подкрепиха моето желание, тази приказка да се издаде като книжка и със средствата от продажбите й да помогнем за спасяването на страдащите деца.

Цяла година рисувах своите герои. През 1993г. книжка бе завършена. Мама написа моята приказка в стихове. Започна мъчително и унизително обикаляне от издателство в издателство – всички се възхищаваха от проекта за книжката, но не вярваха, че аз – седемгодишното момиченце съм я нарисувала. Това ме огорчаваше, но и амбицираше много. Пред редактори и управители на издателства – по тяхно желание, на момента рисувах с туш различни животни, герои на приказката. Неверието в детския талант е ужасно обиден и грозен начин да се унищожи и стъпче неукрепналата творческа индивидуалност!

Три години продължи ходенето на „Приказка за Добротата” по мъките. Докато за проекта не разбра Посланикът на Португалия в България. През 1995г. по негова покана, в София пристигна г-жа Мануела Щевеш да Силва – специалист по проблемите на свръхнадарените деца към ЮНЕСКО и директор на Португалския център по творчество, иновации и лидерство. Тя бе безкрайно изненадана, че едно такова произведение, сътворено от седемгодишна художничка и носещо послание за толерантност, приятелство, милосърдие и добротворчество не среща разбиране и подкрепа от страна на държавата и културните институции. Книжката и до днес остава неподобрен световен рекорд за най-млад художник, нарисувал по своя идея цялостен картинен разказ. С препоръките на г-жа да Силва все пак се намери издателство, което през 1996г. издаде „Приказка за Добротата”.

Познато звучи, нали!? Трябва някой отвън да ни отваря очите за очевидното! Да оцени вложения положителен заряд и градивната сила на посланията в една идея и добро намерение, за да прогледнат и чуят за тях нашите – Българските очи и уши. Но войната вече беше свършила. Аз не успях да помогна да децата от Сараево и военните райони, но в България имаше и има толкова много нуждаещи се от подкрепа деца!

Родителите ми се свързаха с БЧК и неправителствени организации, с които съвместно участвахме в разнообразни благотворителни акции и начинания: подарявахме книжки на домове за сираци, а със средства от продажбите на книгите и на издадените от родителите ми през 1994г. в 60 000 тираж седем вида картички с мои рисунки – дарявахме храни, дрехи, играчки и на деца от социално слаби семейства.
След първото издание се заредиха още четири, изцяло финансирани от семейството ми – общо 25 000 книжки зарадваха децата в България, Западни покрайнини, Бесарабия. Нямахме спонсори и рекламодатели. Сами, със скромните и несигурни средства на свободни артисти, родителите ми финансираха издаването и разпространението на книжките – учеха мен, брат ми и по-голямата сестра на всеотдайност към благородната кауза – да докосваме и отваряме душите на децата за Доброто!

От град на град, от читалище в читалище; по училища и центрове за работа с децата организирахме мои изложби, в които включвахме и даровити местни деца. Представяхме книжката, правехме дарения за развиване на креативността и творчеството на децата. Над 3 000 книжки подарихме на училища, библиотеки и дневни центрове за инвалиди в цялата страна. От 1996г. до 2010г. за благотворителност сме отделили повече от 40 000 лв. в подкрепа на младите дарования, без разлика на расова, етническа и религиозна принадлежност. И всичко това постигахме сами, без външно финансиране или европейски проекти, а често, за съжаление, срещайки неразбиране, недооценяване и преодолявайки огромни изкуствени пречки…

Не си падам по статистиките, обикновено съм много мълчалива – художниците творят в тишина и самовглъбяване. Но не мога да пропусна един интересен факт. През 1999г. Министерството на образованието и науката одобри „Приказка за Добротата” като учебно помагало за общообразователните училища по родна реч и изобразително изкуство за предучилищна и начална училищна възраст. Така станах най-младият автор на учебно помагало в България. С благословията на Министерството, посредством петото издание на книжката в продължение на четири години в детските градини и началната степен на общообразователните училища в страната се проведе Проект „Приказка за Добротата” – урок по добротворчество”, насочен срещу растящата агресия и бездуховност сред децата. А с помощта на Агенцията за българите в чужбина, книжката успя да достигне до много от българските училища зад граница.

Заради широката благотворителна дейност, която разви моето семейство във връзка с книжката, на 21.11. 2000 година, в Деня на християнското семейство и младеж, родителите ми, заедно със свои съмишленици – интелектуалци и творци, учредиха в Ямбол Фондация „Сълзица за Вас”. Избраха ме за патрон на организацията, което за мен бе чест и огромна отговорност.

От създаването си до прекратяване на дейността, тази малка и скромна фондация се оглавяваше от моята майка Тоня Борисова – поетеса и актриса, филмов сценарист, педагог и общественик. За изминалите 10 години ние – семейството и неколцина приятели, успяхме да осъществим десетки концерти на даровити начинаещи певци, инструменталисти и танцьори; да заснемем клипове и филми за отделни изпълнители и самодейни състави от училища и читалища; да реализираме множество изложби на млади дарования от социални домове и социално слаби семейства, закупувайки платна, бои, материали за рисуване и моделиране; поемайки разходите за зали и галерии, рекламни материали пътни и дневни на младите творци…

Ще посоча само два примера. През 2000г., когато бях на 14 години, в Габрово се включих в инициативата на Женско благотворително дружество „Майчина грижа” – разпространявайки моите картички и книжката, да помогнем на четири онкологично болни дечица от града. Много хора откликнаха и начинанието успя – за децата бяха закупени необходимите лекарства.

През 2003г., вече 17 годишна, по повод 10 годишнината от създаването на „Приказка за Добротата”, след продажба своя картина в чужбина, отделих 2000 лв. и осъществих в Галерия „Духовно огледало” – София, вълнуваща едноименна изложба. В нея взеха участие издирени от мен 12 млади дарования от социални домове и деца от проблемни семейства. Всички автори бяха от различни етноси и вероизповедания, защото за Добротата няма граници, тя ни обединява въпреки различния цвят на кожата, езика, социалното положение и вярата. Всеки от участниците получи своя авторски хонорар за продадените си картини. Така млади художници-сираци от социалните домове успяха да отидат на абитуриентските си балове подобаващо облечени и с настроение.

С останалите средства от продадената в Норвегия картина, помогнах да се отпечата четвъртото издание на „Приказка за Добротата”. То бе представено в Парламента от Комисията по култура като акт на внимание към нас с мама – авторки на книгата и родственици на летописеца Захари Стоянов – Председател на Петото Народно Събрание. Но преди всичко – заради широката благотворителна дейност и приноса ни за възпитанието на младите творци в дух на патриотизъм и хуманизъм.

Растях и все по-активно се включвах със свои идеи в тази мащабна и трудна мисия. Не беше лесно – докато учех в колежа, още от 10 клас, работех като сервитьорка, рисувах и готвех изложбите си; участвах в множество конкурси и десетки срещи с деца из страната.

През 2010 година почина баща ми. Семейството преживя страхотни катаклизми и загуби. Точно тогава съдбата ме срещна с младо семейство, сполетяно от ужасна трагедия – бащата бе останал без крака след автомобилна катастрофа. Майката отчаяно се бореше за събере средства за скъпоструващи протези, за да повдигне духа на съпруга си; за да има баща малкото им петгодишно момиченце.

Предложих помощта си – да разпространим „Приказка за Добротата” из всички софийски детски градини, да отправим посланието за милосърдие и доброта към децата и приобщим родителите им към каузата на младото семейство. Двете с майката обиколихме детските заведения в столицата, държавни институции и проспериращи фирми и успяхме – с неимоверни усилия и упоритост да съберем голяма част от средствата. Почувствах се щастлива, че можах да помогна – едно дете да прегръща своя баща с усмивка.

През 2013 година в гр. Уляновск излезе от печат шестото издание на книжката „Приказка за Добротата” – на български, руски и чувашки език в едно книжно тяло. Изданието бе плод на съвместен проект на Международната академия по българознание, иновации и култура към Организацията на обединените българи по света, на която майка ми е член с филиала на Академията в Чувашия. Радостна съм, че децата от земите на някогашна Волжка България – Чувашия, Башкортостан и Татарстан вече могат да прочетат книжката на своя език, да я драматизират и превръщат в мюзикъли. Че и далеч от България, тази малка книжка помага на деца в риск и ги насърчава към добротворчество.

Разказът ми стана дълъг, но не бих могла с по-малко думи да разкажа за моя опит да помагам – винаги когато ми е възможно и с каквото мога. Когато бях седемгодишна, в първото издание на книжката написах в посланието си към децата следните думи: ”Злото е безсилно пред Приятелството и Обичта! Толкова е лесно да бъдеш Добър и да правиш Добро, ако силно го поискаш със сърцето си!” Все още вярвам в правотата на това твърдение. Но много бих искала в него да повярват хиляди хора – да се вслушат в сърцата си, да погледнат света с очите на добрия и милосърден човек!

Бих била наистина щастлива, големи и проспериращи фирми, представящи сериозния бизнес, в знак на себеуважение и достойнство, да подкрепят доказано работещи идеи и проекти, какъвто е проектът ни с майка ми – „Приказка за Добротата” – в цял свят”. Идеята е, книжката да излезе на много езици и се разпространи като Български глас за миротворчество и хуманизъм. Книжката е доказала за тези 25 години от създаването си, че може да служи успешно за осъществяване на благотворителни каузи. Същевременно тя би могла да бъде невероятен рекламоносител: насочена към малчуганите, които в нея могат да нарисуват с багрите на детските си сърца своята красива приказка за утрешния по-добър и чист свят! Убедена съм, че с всяко ново издание, книжката ще продължи да учи на добротворчество, да помага на деца в нужда и на млади таланти, толкова по-успешно и ефективно, колкото повече са ония можещи и знаещи българи, които ще застанат в тази кауза до мен и мама, до нашите приятели и съмишленици.

”Талантливите са отговорни за Бъдещето! Талантливите могат и знаят как да изградят свят на Толерантност, Разбирателство и Сътрудничество – безграничен свят на спасена Човещина, милосърдна Любов и всеопрощаваща Доброта!” Написах това в предговора към третото издание на книжката, когато бях на 13 години. Този текст бе отпечатан и в следващите издания.

През последните 19 години, със седемте издания на „Приказка за Добротата” са работили десетки детски градини и дневни центрове за деца с увреждания и ментални проблеми; неделни училища по Вероучение; повече от 150 общообразователни училища в България  и чужбина, между които българските училища в Амстердам, Чикаго, Отава, Торонто, Ню Джърси, Цариброд, Виена, Линц, Залцсбург, Грац, Рим, Колеферо, Пескара, Тараклия, Болград и др.

Вече съм на 32 години и искам активно, творчески да участвам в изграждането на този свят – единен в своето Различие, пъстър и светъл; богат с духовното наследство на предците и мечтите на децата си! Детството отдавна остана зад гърба ми. Моят син е вече на три годинки! Никога не съм имала и нямам порив да напусна България – ще остана тук, при своя дълбок и жилав корен, защото Тя има нужда днес от всеки, който без високопарни клетвени слова, незабележимо, честно и почтено работи за нейното по-добро бъдеще. Посветих се на изобразителното изкуство и Добротата, защото вярвам в облагородяващата им сила. С тях открих много приятели в България и по света.
Приятели, ще се радвам, ако до сърцата ви стигне моят искрено развълнуван глас, ако прецените, че с вас сме от един отбор и можем заедно да работим в подкрепа на децата, за по-добро Бъдеще на България. Искрено бих била щастлива с вашата подкрепа в навечерието на Рождество Христово да успеем да зарадваме с „Приказка за Добротата” много деца, за да открият и повярват в талантите си, да влязат в час по добротворчество! Защото е време родители, учители, държавници, цялото общество да осъзнае Истината: „Инвестицията в Таланта е талантлива политика на Успеха!”

С уважение и най-добри чувства: Сълзица Борисова – художничка

 

Posted on

Притча за златните ябълки

Художник – Илия Бешков

 

Зима. Януари. Смрачава се, а пак няма ток. Че и дърва за печката – няма. А вечер в Балкана си е студ. Вятърът, като надул в комина едни кавали – свири ли свири, та чак притреперват кюнците.

А на мен ми трепери под лъжичката. Търся свещи и се чудя какво да дам на децата да хапнат.

На вратата някой чука. Съседката Гина носи тенджера с варена царевица. Господ здраве да й дава! Спаси положението! Няма да легнат тази вечер гладни децата! А и за утре ще има – пък ние с баща им, ще я караме на вода. Той още не се е прибрал от близкия градец – нали е фотограф, отиде някаква сватба да снима. Дано не поискат само три снимки, като миналия път: портрет на булката и младоженеца, после двамата заедно с кума и кумата, а за по-малък масраф, на третата снимка – цялата рода накуп, накачулила щастливото ново семейство!

Добре ще е, ако донесе поне два хляба! Щото тук, на село, на нас – софиянците „приодалци”, както ни нарича Кметът, купони за хляб и „дръва” не ни се полагали! Отдека сме дошли, там да си одим! Що сме му били на него у село – интелигенти, учени: фотограф и артистка! На туй отгоре три „лапета” повлякли!

 

Хапнаха по малко от златистите зрънца дечурлигата, наредиха се едно до друго на леглото с шапки на главите, завиха се с родопското одеяло и впериха очички в мене.

-Мамо, разкажи ни приказка! – гледат умолително трите хлапета.

-Ама да е „по-такава”! – дяволито намига голямата кака.

Приказка значи. И да е по-такава! Е, нищо не ми пречи да опитам. Зер, в тъмното книжки не могат да четат. И телевизия няма. Пък така поне аз щяла съм да се упражнявам – моите приказки били цяло „театро”!

Съседката и тя приседна на едно малко столе до леглото – да послуша, що за приказка ще каже тая, сладкодумната гражданка.

И аз – няма на къде, подхващам нишка от къделята на една „по-такава” приказка.

Имало едно време – познайте какво! – имало един Народ: трудолюбив, честен, почтен. Всичко му идело отръки. С каквото да се захванел – майсторски го свършвал. С ум и сърце, с обич градял къщи, мостове, пътища; садял градини и лозя, цветя и жито; отглеждал неизброими стада; мъдро възпитавал децата си. И много пеел – в песни разказвал живота и историята си. Умеел да се весели и празниците си да тачи.

Само, че имал два кусура, ще рече – ненужни качества: знаел си ги, ала не можел да се отърве от тях – много бил търпелив и в пазвата си носел змийчето на завистта!

Пишман историци му набили в главата, че има само 13 века история, другите хилядолетия спестили – я поради незнание и глупост, я защото за това им плащали! Та от тези уж 13 века история, откак имал държава – седем, Народецът изпъшкал под хомот. Вратът му се протрил и загрубял, та когато след преврати и революции, сам си нахлузил копринен ярем, не усетил веднага коварната му примка. Леко му било, втурнал се възторжен да оре и засява народната, своята си нива, без да разбере, че крачи все в същата бразда и сее  отколешни благи надежди.

Зад ралото, стиснал копринените поводи на Свободата, отначало закрачил Тошко – едно дребно, хитро „човече от Народа”, със селска кръв и „големи идеи” в главата.

За благото на тоя същия Народ, мъдрият и амбициозен „Предводител” наредил да се огради с бодлива тел  хубавата и плодородна земя на държавата – лоши очи да я не урочасат, крадлива ръка – да не й посегне!

Най-вече – заради Дървото!

Какво дърво ли?

Необикновено! Раждало всяка година по една златна ябълка – Надежда! И макар, че не ставала за ядене, Народът й се радвал като я гледал как расте и се налива!

Само, че тъкмо да узрее, в потайна доба, незнайна Ламя профучавала, грабвала чудния плод и го отнасяла вдън земи.

Омърлушвал се Народът. Угасвали очите му. Псувал и се заричал – следващата година да оварди ябълката. Белким няма да се намерят юнаци за тая работа!?

Тупнал се тогава Вождът по гърдите и се зарекъл – пукне ли пролетта, да сбере дружината.  Що балкани бил изръшкал с нея, преди да поеме остенът на управлението!

– Остенът какво е, мамо? – хорово питат децата.

– Дълга пръчка – за сръчкване на впрегнатия в държавната кола Народ, нещо като дистанционното на телевизора. Ама е много различно… – и усещам, че май не можах да го обясня сносно.

Хитрото човече често използвало Остена: сръга впрегнатия в хомота Народ, ускори му крачката към „Светлото Бъдеще”; повтори процедурата и… браздата е предсрочно изкарана!

-Да, да  – ясно е вече! – казва каката.

А аз продължавам.

Било през пролетта на 1956г. Месецът – април. Тошко свирнал с крушово листо и сбрал дружината – все отбор юнаци: един от друг по-бабаити: наперени, самомнителни, с претенции за безпогрешност – и на мерника си, и на делата. Наредили се под сянката на дървото да чакат Ламята.

Изстъпало се отпред ниското човече, Тошето де, придало си интелигентен вид и изложило надълго и на широко пред юнашката аудитория съображенията си относно стратегията и тактиката за борба с Ламята и опазването на общонародната собственост, сиреч –  на златните ябълки.

Кимала одобрително сговорната дружина, кънтяло априлското небе от ръкопляскания, „Ура!” и „Да живее!” Народът се радвал, че са така единодушни защитниците на неговите интереси. Обнадеждил се и ентусиазиран опънал жили към необятните хоризонти на благоденствието. Принасял на избранниците от пиле мляко – да не си изгубят силата! Хапвали  си юнашки юнаците и гръмогласно се кълнели да овардят ябълката. Всеки се мислел най-достоен, слава и почести бленувал.

Цяла година дружината усърдно се квалифицирала в ловджилъка – зер Ламя е това, все някой трябва да я улучи! Де що хубава гора имало – заградили я, уж за резерват. Голяма стрелба паднала. Чет нямали еленовите рога, глиганските глави, лисичите и мечи кожи! Разхвърчала се и перушина – яребици, фазани, пъдпъдъци… планини от дивечово месо! И нали е грехота да се хвърля – потели се по пирове юнаците в разкошните ловни дворци…

Като се наситили на местната фауна, организирали ловни екскурзии в Африка.

-На сафари в Серенгети, а? – скача малката дъщеря – страстна защитничка на животните. – Безобразници!

А Вождът даже ходил на специализация в… Монголия и надминал световния рекорд на събрани еленови рога от убити саморъчно елени. Най-голям майстор бил на мечия лов обаче. Нали огромна е меца и много прилича на… Ламята! Примамят му я на тясно място; оръжието му – модерно, с оптически мерник, само натисне спусъка и… няма отърваване за мецаната!

Така се търкаляли, изпълнени с „напрежение и труд” делниците на народните избранници.

А ябълката се окръгляла, натежавала и примамливо греела нощем.

Като му дошло времето, с вихрушки, гръм и трясък, Ламята я откъснала и се невидяла.  Стреснали се заспалите от преяждане юнаци. Защурали се насам-натам. Някои тъй и не разбрали какво и как се е случило. Обвинявали се взаимно, но на сутринта се оправдали с обективна причина – с пустата вихрушка! Тъй е като нямат едно заслонче поне – някакво там, временно…

Нямало що – повдигнал рамене Народът, па се заловил да построи всекиму – според табиета и вкуса, покрив над главата – вихрушките да не им пречат на бодърствуването.

Но… пак имало недоволни! Изпълзяла от пазвите им Завистта, засъскала с отровен език; бодяла с ненаситно, алчно око наляво и надясно, а в лигавата й диря се пръквали дрязги и разправии. Всеки искал дял от сянката на чудното Дърво. А то, да не е боабаб? За толкова много юнаци, сянката не стигала!

Развихрила се истинска битка – за пред Народа я нарекли Дискусия!

Така се увлекли юнаците, че не усетили как се изтърколила годината, долетяла Ламята и под носовете им отново отмъкнала народното богатство.

И пак трябвало да се оправдават. Станало им навик: една година – суша, друга – киша; подир туй – градушка, сетне – ветрища, безветрие…

Виновни – нямало!

Златни ябълки – също!

А пазачите ставали все повече и повече. Синовете, внуците, че и правнуците на Баш-юнаците с охота поемали честта да овардят ябълката и претрепят Ламята срещу скромен дял от… сянката на чудното Дърво! На калпак само по няколко стотици квадратни метра застроена площ искали, какво толкова!?

Народът се трудел усърдно – нищо да не им липсва. Гласувал им доверие – преизбирал ги, за по-сигурно, да не се откажат от варденето! Изпълнявал им прищевките и търпял приумиците им – нали е за общото благо! Не му харесвали някои работи, ама аха-аха да вдигне глас и вземе, че се сети за мъдрата поговорка – оная, за преклонената главица и сабята; сведе очи, почеше се зад ухо, измърмори под нос нещо по адрес на нечия юнашка майка и примирено опъне жеглите.

-Какво, какво правел? – пита синът.

-Продължавал си трудовия процес! – отговарям.

-Така го кажи, мамо! Какви са тези термини – жегли?

И тъй, опъвал Народът жеглите денем и мълчал. В потъмнелия му поглед се зараждали мълнии. Вечер, като ударел резетата и оключел всички ключалки, на чашка пред верни приятели отпущал душата си. Разправял вицове за юнаците, управията и копоите им… Хихикал в шепи и се озъртал: „Страх – лозе пази!” Не му се „почивало” на Белене и Ловешкия „Слънчев бряг”! Шепнел, щото ушите на юнаците, били особени: чували всичко, освен… Ламята! Току-виж стигне до тях някоя пиперлия приказка, разсърдят се и скочат срещу Търпеливеца. А той да не е Ламя да избяга? Коренът му е тук, земята – него чака, нищо, че е отровена и омърсена от техните експерименти. Тя е вечна! Всичко ще преживее!

Ей, на – още ражда златни ябълки! 45 лета Народът заспивал под тяхното сияние с кураж и надежди, и осъмвал ограбен. А в най-компетентния и осведомен ежедневник „Юнашко дело”, сутрин прочитал поредното оправдание, гарнирано с невъздържани нападки по адрес на Ламята: безочливата крадла, която трупа отмъкнатото народно богатство в луксозната си бърлога под върховете на… Алпите!

Търпелив бил Народът, ама и на него му дошло до гуша! Дотегнали му клетви и обещания; оправдания юнашки! Решил – удря секирата на Дървото и разваля сенчестия рахатлък на щатните „Ламя-авджии”! Разбрал – орташката работа – огън да я гори! А и се поопарил яко – изпосталял да ги носи на гърба си, а от набезите на Ламята, Държавата съвсем се ошушкала и обрулила!

Да си кажем правичката – Ламята била най-малкото зло. Юнаци от всякакъв калибър съветвали, предписвали и постановявали на Народа, съгласувано с Вожда, кога да оре и сее, да жъне и меси хляб; как да ражда и кръщава децата си; на какво да ги учи, какви песни да пее дори, макар да не му било до песен. От некадърната им управия така заборчлял, че и неродените имали да плащат до гроб!

Е, това вече не било за прощаване!

На 45-тата година, като приключил най-напред с есенната сеитба, Народът грабнал секирата и застанал под Дървото. Вдигнал очи да го поогледа и що да види: юнаците направили реорганизация – накатерили се до един горе! Разположили се на всеки клон и вейка, като дървоядите –гризат ли, гризат, дано напипат златната жилка!

А на най-високото, на „златното клонче”, в удобно гюме, хитрото дребно човече, Тошко – „Човекът от Народа”, въртял подозрителните си лукави очета и поддръпвал конците на номенклатурните юнашки кадри: стряскал ленивите, озъптявал престараващите се, поощрявал усърдните с благосклонното си НЕвнимание.

Притъмняло на Народа, плюл си на ръцете и първата треска излетяла…

Точно тогава изневиделица се появило Момчето с торбата!

-Чакай малко! – рекло. – Аз ще опазя златната ябълка! Какво ме гледаш изпод вежда – млад съм, зелен и невъоръжен, но ще откъсна златната ябълка! С ум и с ей това – в торбата!

Засмял се горчиво Народът.

-Тези, – рекъл, – погледни ги – да не би да са без акъл? 45 години вече вардят: оръжието им -супер, условията им идеални, за стандарта на живот – коментар да няма! Ама не успяха и една капка кръв да пуснат на Ламята: да я видим, джанъм, тая кръв – червена ли е , синя ли е?! Върви си по пътя, Момко,  дорде си цял! Нарамвай си торбата и дим да те няма!

Чули препирните юнаците. Секнало гризането. Уплашили се: съскала секирата, надвиквал я Конкурентът! Самоуверен, наперен, от нищо не му пука! А какво ли имало в торбата? Там бил въпросът!

Сбрали се на пленарно заседание. Виновен, трябвал им ВИНОВЕН – на часа! Обявили по спешност „благодарност” на Вожда и го смъкнали, разтреперан от гюмето. Поогледали се и задружно изтъркулили най-заспалите и престарелите.  Поизпратили на обучение в чужбина по-кадърните, ( че и некадърните). Обвинили в недобросъвестно носене на службата тоя и оня и му запушили устата с тлъста пенсия. Понамаляли. Поизпотили се докато натъкмят имотното си състояние около средностатистическото равнище – по документи, разбира се! Документът е важно нещо, ей – току-виж Момчето поискало всичко да се декларира публично!.

Поканили накрая Момчето любезно на държавната трапеза – да хапне и пийне. Пошушнали му нещо за стабилен покрив и прилично възнаграждение във валута…

Ала то държало на своето – ябълката да варди, та ябълката.

Тук за малко прекъсвам приказката, колкото да надникна иде ли си моят човек от сватбата.

-А после, мамо, какво станало с Момчето?

-Ядосали се юнаците. Наобиколили го, извили му ръцете, опрели му в тила нещо студено и опасно. Грабнали му торбата. Отворили я. А вътре – що да видят: кожата на Ламята! Станало ясно, че – Ламя отдавна нямало! На времето, бащата на Момчето я убил и прибрал златната ябълка. После всяка година навличал люспестата кожа и с гръм и трясък откъсвал поредния плод. Докато се усетят шашардисаните вардачи, ПсевдоЛамята изчезвала в тъмното. А ябълките пък потъвали в солидни банкови сейфове из Швейцария! Момчето наследило торбата с кожата, златните ябълки и ролята… на Ламята. Сега за нея и „Оскар” можело да получи! Е, не точно „Оскар”, ама всенародната слава, като победител на омразния звяр – в кърпа му била вързана!

Зяпнали от изненада и обида юнаците.  „Помолили” Момчето да се откаже от честта и славата  на Национален герой – „Победител на Ламята”, длъжността Президент му осигурили – назначили го да пази кожата на Ламята! При такава ”любезност”, как няма да се съгласиш?

А за пред Народа обявили, че от днес нататък Държавата се преустройва и започва ерата на Демокрацията! На хоризонта се показало сияйното Слънце на бленуваната Свобода! Всеки имал право да претендира за всичко!

Избухнал грозно Гневът на Народа срещу онези, които толкова години хрантутел. А те моментално, като хамелиони си сменили цветовете, слели се с обстановката, внедрили се в новите структури на управлението, докопали си клонки и вейчици от златното дърво и с наточени зъби се заели пак да гризкат лакомо.

Гризкат и пискат, пискат и гризкат! Всеки бързал да се натъпче до пръсване. Но и да понатрупа златце в сейфове и чуждоземни банки. По две роли наведнъж подхванали – класическа конспирация на приспособленчеството! Панаир над панаирите! Сменяли си маските през ден, пребоядисвали се – сини, червени, оранжеви, жълти, виолетови, зелени, та и пепитени – според политическата мода!

Задухали ту горещи ветрове отляво, ту – студени отдясно. Разлюлели се едни митинги, бдения, протести и демонстрации! Закрещели от трибуните новите водачи и борци за Святата Истина, за правдини и справедливост… Подскачал Народът, горил чучела, дрънкал с празни тенджери по улици и площади; еуфорията била пълна!

А Юнаците – цели пълчища кандидат-вардачи на Златната ябълка, се редували да навличат кожата на Ламята. Представлението минавало блестящо: без никакво съмнение – сценарият бил изпипан, актьорите – опитни!

Щом поредният Ламя-Юнак откъсвал ябълката, начаса започвали грозни дандании при подялбата, маскирани като дебати за светлото Бъдеще на Демокрацията! Народът гледал и слушал, слушал и гледал. Взел да свива юмруци и да „благославя” майките им. Щото май вече проумявал, че иде реч за Демо – крадация!

-И какво станало? Натупал ли ги, изгонил ли тези използвачи? – с яд пита малката дъщеря.

–Къде е сега Дървото със златните ябълки, мамо?- интересува се синчето.

Къде е? Знам ли! Нали всичко се подмени в декора на трагикомичната пиеса  – вече нищо не е това, дето беше. Същински „Туийн пикс”! Дървото със златните ябълки спря да ражда, листата и семената му се разпиляха из далечни земи – през планини и океани, в чужди градини плод да дават!

Пък нашата си градина почерня и изсъхна…

Ударно се изсече и продаде в чужбина гората, планините лъснаха голи; пороища завлякоха пътища, села и градове. Дървета се садиха кампанийно – да множим народното богатство уж, а Златната ябълка, така и не влезе в държавната хазна… Същинската де, иначе – нали технологиите напреднаха, холографското й изображение се мъдри в музея на Историята за показ и успокоение на ония, дето все си развалят рахатлъка да дирят Истината!

Бързам да потвърдя пред децата, че има още такива чудаци – наивници ли са, идеалисти ли, ама за пред света, умиват лицето на обезверения вече Народ.

А Народецът, как да не се обезвери или да не заприлича на своите „вардачи” и  „ водители”! Нали са го отупали като брашнен чувал до шушка! Мнозина, и то най-обикновени човеци, за по-лесно се турят под индигото, ксерокс му викат днес, и правят – мота-мо като Избранниците. Явно, наум си казват: щом ония могат, да не сме по-прости и некадърни, че да не краднем от общото благо, дето никой не го е броил и мерил? Кой ще му хване края? Юруш, на държавното братя – грабете, лапайте, трупайте дето сварите: в банки и „бурканбанк”; в сейфове и офшорки; приватизирайте заводи и предприятия; комасирайте, демек – режете кооперативната земя като баница и прилапвайте най-хубавите парчета, та до девето коляно и за правнуците да има! Той, Келепирът, веднъж бива!…

Сега Юнаците-дървояди се пръснаха, деца, и се преквалифицираха по подобие на прословутите Барбарони във всевъзможни шефове и шефчета на нещо си в Държавата. Марионетки са, на челата им го пише, но нали им плащат – усърдно подскачат насам-натам, накъдето ги врътнат кукловодите. Една мисъл им е в главата: да става каквото ще, само и само Негово Величество Процентът, дето в техния джоб влиза – да оцелява и се множи!

Замълчавам. А буцата в гърлото ще ме задуши.

Децата ме гледат с потъмнели очета и смръщени вежди.

-Е, че „приказка” разказваш, мамо! Къде й е щастливият край?

Ех, ако можеше приказката да има щастлив край, като в книжките! Но, наследниците на онова котило „управници” добре са се погрижили тая „приказка” да остана с отворен край.

И днес безупречно действа пустият му водачески принцип „Нон финито”! Зер, дограбил веднъж заветната Власт, кой доброволно ще пусне златната жила?

Е, някои се пуснаха от клоните на прояденото отвсякъде Българско Дърво на Живота,  ама чак когато се развъртя секирата на народното недоволство. Развали им се рахатлъка: да му се не види макар – за беда, все остават и такива „електорални единици” със секири, у които гори огнения непримирим дух на Предците и са решени на всичко, само и само да опазят Правдата и България!

Но хитреците-дървояди, на прибежки и с подскоци, блъскайки и настъпвайки се, безогледно, нагло и безцеремонно…  загризаха оцелелите дървета в Българската гора.

И започва пак едно яростно взаимно плюене, ръгане в ребрата и плискане с помия; фабрикуване на досиета; размахване на компромати, катерене по главите един през друг – нагоре към заветните златни върхове на Властта!

А  в свободното от гризане време, от устите им не пада голямата дъвка за „демократичните ценности”. Те, очевадно им липсват, но нали е „престижно” да се изразява „ принципна политическа позиция”, под път и над път, от екраните на всевъзможни печатни и електронни медийни трибуни, разнокалибрени „оратори” разтягат тая дъвка, като ластик. Един спре – да си вземе солук, друг я грабне от устата му, изпльока я шумно,надуе я яко, та направи поредния балон… Да се шашардиса целокупно държавата. И света!

Гризат, окръглят шкембетата, надуват гуши, преяждат с власт, пълнят банкови сметки и трупат имот след имот – за цялата рода, до девето коляно да има! Бързат – да не вземе някой да им запали гората… Знае ли се с този гневен Народ! Като писнал – дайте досиетата, та – дайте досиетата! Ама, докато работи „Фабриката за илюзии” – как щяло и да им ги дадат!

Зададе ли се обаче Големият Пожар, Избранниците ще минат спешно на План „Б” – в суматохата ще изтъргуват тихомълком за тлъсти проценти де що има и става за продан, ще дадат на концесия златните жили, водата и земята Българска. Тъй де – няма да изтърват личната изгода и големия келепир, я!

Тайничко ще разпродадат държавата, щото поне една от репликите на знаменития си предшественик Тартюф са научили и запомнили наизуст: „Но не грешиме ний, кога грешиме тайно!” Ех, Молиер, Молиер, добре, че умря на сцената, да не видиш докъде я докара в световен мащаб тартюфщината!

Хеле пък българската – ешът й го няма!

И съвсем легално нашите тартюфчета ще си се изхлузят къмто чужбинския Рай! Нали паричките от сделките и там ще пълнят банковите им сметки!

Паричките да прилапат, а подир туй, ако ще и потоп да се излее!

И с България да става каквото ще!

Една сълза се търкулва от очите ми и пада върху челцето на златокосата Сълзица. Тя отваря очи, поглежда ме с обич и тихо, в полусън казва:

-Мамо, живо е Дървото, живо е! Виж – имаш три златни ябълчици!

Голямата кака, изхлипва в шепи, Златокоската се усмихва, а Синеокият изтърсак вече спи, стиснал малките си юмручета…

Милата ми добра съседка Гина, отдавна петимна за внуци, бърше с крайчеца на престилката рукналите си сълзи и става да си ходи. Изпращам я с догарящата свещ до вратата и гледам как потъва в снежния мрак.

Фъртуната вие и размята – същинска Ламя, голите клони на ябълковото дърво пред къщата.

Къде ли е моят човек, дали не е тръгнал пеша? Как се минават 12 километра без пъртина в тъмното! Моля Те, пази ми го, Господи!

А, ето  – иде си! Като снежна пряспа е. От нея тъжно светят сините му всевиждащи очи: една  обща снимка само, една снимка поискали – ама да е по-голямшка, та да се разпознаели всинца сватбари! Пълна мизерия! И в джобовете, и в душите! Ех, Народе!!!!

Влиза премръзнал. Вади от джоба на шубата своята, увита в салфетка, сватбарска „почерпушка”.

За дечицата я носи!

Прегръщам го с безмерна обич. После се навеждаме двамата, целуваме трите чипоноси златни ябълчици, духваме свещта и на пръсти излизаме от стаята.

Нека сънуват децата приказки. Истински приказки – щастливи, без край!

1997г., с.Люти дол

 

Posted on

Прошка

На отсеченото орехово дърво,

посадено в Димитровград

от баща ми при моето раждане

Завърнах се, а теб те няма:
отсечен ти е дънера – до корен!
Погалих го с трептящи длани
за прошка днес да те помоля,
че тъй и не намерих време
четирдесет и пет години
едничко орехче да взема…
Несправедливо е! Прости ми!
Заглеждам се – да разгадая
как Времето през теб е минало;
по пръстените да позная
следи от спомени изстинали –
от толкова лета и зими, 
в които мене ме е нямало…
И ето – закъснях! Завинаги!
В душата си те носех, Орех мой,
Връстнико мой, огромен дом на птици,
отдавна отлетели в свой различен свят.
Дали ще се завърнат, като мен
гнездата си изгубени да търсят?
В очите ми горчи сълза –
днес в пръстена на своята прегръдка
прегръщам само спомена, уви!
Прегръщам спомена сега…

А дънерът на Ореха мълчи!
2012г., Ямбол
Из „Пътеки към Душата на България“
Тоня Борисова

Please enter facebook post url.

Posted on

Мълчание

 

Мълчах.

Ръцете ти във трепетно очакване стаени

ме плашеха.

Мълчеше.

Очите ти – издайно пламнали говореха

и бялата Душа

с най-чиста непорочност изповядваше:

„Обичам!”

Мълчание.

Най-дивна музика,

с която две души –

без думи

в една душа се сливат!

Миг от Вселената,

миг на очите:

„Обичам те!”

1976г., В.Търново

Posted on

„Път от Светлина в Безкрая“ – „На Душата ти светлото зная“

 НА ДУШАТА ТИ СВЕТЛОТО ЗНАЯ

Пред огледалото на Душата ти
заставам запалена
от вълнение, нежност и болка
и се взирам тревожно –
да видя доколко
Добротата е жива у тебе.
Нищо, че гледат очите ти
тъмно-присвити
и пламъче зло в тях заканва се някому!
Нищо, че думите – камъни тежки
по стръмните насипи на обидата
ядно търкаляш в гнева си…
Нищо, че в страшен юмрук
е свита ръката ти ласкава…
Аз те познавам добър
и на Душата ти светлото зная!
В мен е ключът на твоята Сила –
едно заклинание тайно.
Думичка само, ако прошепна
и те докосна – както вятърът нивата,
изпод клепки да те опаря после
с пъстро-зелено око, Ревнивецо,
сам ще развееш бялото знаме,
при мен начаса ще дотичаш…
Щом те целуна – чудо ще стане:
тежката броня мигом се свлича
и ставаш доброто, виновно, голямо
и мило дете, което обичам!

Из „Път от Светлина в Безкрая“, 2016г.

Please enter facebook post url.

Posted on

Из „Път от Светлина в Безкрая“ – „Ти и Аз“

ТИ И АЗ

 

За мен, Любими, Ти си Тайната –

Вселената, която ме обгръща:

неопознатата Безкрайност –

от нея няма връщане!

А Аз съм просто – Светлината:

неуморима, блеснала в Пространството –

да те откривам в необятното,

безвременно и вечно странстване!

1984г.

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Билбо“

БИЛБО

На вярното кученце Билбо –

 с обич и благодарност, че ми спаси живота!

Почивай в мир, Билбе!

Дребен шнаутцер и булонка  –

потекло стабилно,

украшенийце  балконско,

аз съм куче – Билбо.

Сиво-черен е кожухът ми

щом съм неподстриган,

сякаш съм възглавка пухена,

от която мига

моето едно оченце –

/другото е сляпо/,

затова съм си ергенче

осемнайсто лято.

За звънец ме имат вкъщи,

а в квартала знаят –

видя ли човек намръщен,

спуквам се да лая!

Който злобно ме закача,.

или ме подритне –

свършено е с него:  скачам,

като лъвче рипвам

и крачола ли, полата –

стават на парцалки!

А когото пък ухапя –

спи на закачалка!

С нашите съм много кротък –

не досаждам никак:

хапвам, ако има кокъл,

литвам, щом ме викат.

Цял ден в кошчето мирувам,

дремя като буба,

но с дечицата танцувам

и подскачам лудо

покрай моите стопани,

просто тъй – от радост.

Искам мъничко внимание,

„Браво!” – за награда.

Те си ме обичат много,

грижат се за мене.

Е, понякога са строги

и  обикновено

карат ми се щом направя

„мръсните белички”!

Благородно им прощавам –

аз обичам всички!

За стопаните си скъпи

давам свойта кожа –

в огъня за тях ще стъпя,

ако се наложи!

Могат с мен да се гордеят

и за цирка ставам:

атрактивен съм, умея

номера да правя:

сядам чинно на опашка,

вдигам предни лапки

и стоя така юнашки,

за едната хапка.

Предан, търпелив и верен,

казано накратко:

в страх и радост все треперя –

кучешки характер!

1995г., София

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“ – стихове за деца – „Зимна приказка“

ЗИМНА ПРИКАЗКА

Снегът се сипе и полека

затрупва тихите пътеки.

Блестят стъклата в лед сковани

и приказки разказва Мама.

Децата слушат онемели:

долитат тук добрите феи;

Снежанка, седемте джуджета

и Принцът в златната карета…

Не тичат малките краченца,

Не звънкат весели гласченца:

в креватче –  Братче и Сестриче    

сънуват Златното момиче;

Препускат с конче-вихрогонче

след плюшеното синьо слонче,

което в детската градина

донесе вчера Ангелина…

В завода Татко е на смяна.

Ще го дочака будна Мама –

и щом под клони заскрежени

спрат стъпките му уморени,

на двора, цял отрупан в сняг,

тя с обич ще го срещне пак.

1965г., гр.Димитровград

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“- стихове за деца – „Коте-глупаче“

КОТЕ-ГЛУПАЧЕ

Днеска с мойто котараче

цял ден жално – милно плачем:

то – за двете сиви мишки,

аз – за новата си книжка,

дето ми я купи, Мамо!

Радостта ми  бе голяма,

че нали съм в първи клас,

буквите познавам аз,

щях да си я прочета

бързичко – за час, за два!

Беше интересна книжка!

В нея две забавни мишки,

с хитри, лъскави очички

можеха да вършат всичко!

В стар галош – същинска лодка,

плаваха в дъждовна локва

под носа на Котарак,

с ей такъв голям мустак!

Той им слагаше капани,

дебнеше ги и в тигана,

за следобедна закуска,

канеше се да ги схруска.

Ала как се свърши тая

гоненица –  аз не зная.

Без да видя и усетя

седна ми на коленете

мойто плаво котаче

и започна да закача

симпатичните мишлета –

веселите две братлета.

Тъй настръхна, замяука,

сякаш викаше им:

„Тука, по-наблизо ми елате –

лесничко да ви излапам!”

Нарисуваните мишки

в милата ми нова книжка

и не искаха да знаят,

че им идва вече края.

Скочи котето, приграбчи

книжката и с двете лапки

сдърпа страниците бясно.

И на мен ми стана ясно,

че сред този куп хартия

буква няма да открия!

Непрочетена остана

веселата книжка, Мамо,

а пък котето-глупаче –

с празно, стържещо тумбаче.

Ех,че шантав котарак!

Как да го накажа, как?

с.Люти дол, Община Мездра, 1991г.

Подготвено за печат, като самостоятелна книжка с илюстрации от Сълзица Борисова.

Please enter facebook post url.

Posted on

„Бисерна огърлица“- стихове за деца – „Приспивна приказка“

ПРИСПИВНА ПРИКАЗКА

Хей, юначе, я млъквай веднага –

срамота е да плачеш във тъмното!

Нали Страшното вече избяга:

виж – заключих вратата, до съмване.

Една истинска приказка, сине,

под възглавката чака те сгушена:

„На Луната балончето синьо,

със сребристата нишка на пушека

за комина завързал е Вятърът –

вместо лампа в нощта да му свети.

Отдалече той идва в земята ни –

чак от южните топли морета.

Рошав палавник – весел и хитър,

талантлив е и всичко умее:

пианист и велик композитор,

той накара стрехите да пеят!

Щом ледунките, като клавиши

леко, с тънички пръсти погали,

размечта ги и ето – въздишат,

и разплитат на Зимата шала.

А от покрива грабна калпака –

тъй го метна незнайно далече,

че сега керемидите тракат

и навярно червени са вече!

После тихо Ветрецът опита

да изтрие стъклата и всички

чудновати рисунки, които

нарисува Студът без боички.

Не плачи, утре щом се събудиш,

че я няма пързалката вече –

тая нощ тя съвсем се изгуби,

но е тук твойто снежно човече:

то те чака самичко на двора

да ти махне за сбогом с метлата!

Чуй, послушай какво ти говоря –

не е лош, не е лош този Вятър!

Той е пролетен пратеник, сине,

пръска слънчеви златни букети

и навсякъде, дето премине

става звънко и пъстро, и светло!

Хайде, късно е вече – заспивай!

Прегърни ме, гушни се до мене:

скоро всичко ще бъде красиво

и повярвай ми – много зелено!

гр. София, 1989г.

Подготвено за печат с илюстрации от Сълзица Борисова

Please enter facebook post url.